Жилище.

Градеж на нова къща

I.
Изграждането на нов дом е един от множеството някогашни
трудови обичаи, които българите са тачили в своята традиция и
култура до 50-те – 60-те години на миналия век.

В предварително определения ден за осъществяване началото на

строежа се извършва символично клане на кокошка или агне от
стопанина на новата съграждаща се къща, върху земята,
определена за изграждането на нейните основи , с цел кръвта
(символ на живота, благодатта и здравето) да попие в тях така, че
обособяващият се строеж да устои на всячески природни
катаклизми. Ако биде заколено агне, то неговата глава се заравя в
земята на мястото, което е определено за праг на новата къща
(границата между вътрешния уютен свят и враждебната тъмно
покварена външна действителност).

При строежа на нов дом с нови основи стопанинът трябва да

постави пепел от старото огнище (символ на паметта, живота,
любовта и хармонията) и вода (библейски символ на
прераждането), с цел неговият нов дом да се установи като място
за поставяне на ново хармонично начало на едно смислено битие.
Съществува предание (вярване), че ако градителят (стопанинът)
на новото жилище не вгради кръвта на заколеното агне или
кокошка, то строежът му няма да пребъде (мотивът за
вграждането). Подготвя се курбан от заколеното животно, в чест
на новоизградената постройка, чрез който се умилостивяват злите
духове и демоничните сили, като по този начин се съхранява
спокойствието и хармонията, царящи в дома. Така се установяват
две традиционни повели в пълен контраст. Според едната
всенародна мъдрост стопанинът пръв трябва да прекрачи прага на
новата къща, а контрапунктиращата гласи, че първият, преминал
през този праг, ще загине. Ето защо се приготвя курбан от
предварително закланото върху основите на къщата животно, за
да може чрез това жертвоприношение да се умилостивяват злите
сили и така да се спаси домакинът от вещаещата го смърт, при
прекрачването на прага на дома.
След като майсторът (не стопанинът) запълни основите с ломен
камък (грубо дялан камък с нацепена повърхност, който е
абсолютно устойчив на замръзване и изтъркване), той взима
дялан камък, оформен с чук, и започва да го върти в един от
ъглите на къщата, качва се върху него и се обръща към стопанина
с думите: „Стопанино, виш какъв камък, кюшето не уйдисва,
трябва му камъ (клин)“. При това изказване стопанинът го дарява
с бакшиш и работата по зидането на основите започва.

След като установи стените, майсторът се залавя да изгради

покривната конструкция. На най-високата вертикална греда
заковава дървен кръст, над който поставя липова кора, която е под
формата на небесна дъга. Целият кръст и липовата кора се
украсяват с цветя и така започва „викането“ (Дакия) на такия
(благословията). Същевременно стопанката дарява майстора с
капанска риза, при което той се втурва да се покатери при кръста,
обръща се на изток и започва да изговаря с ясен и висок глас
думата такия (благословия). Ако същественият (главният)
майстор не притежава силен глас, то викането се осъществява от
второстепенен (друг) майстор. Така чрез това си деяние
майсторите предизвестяват стопаните и съседите, че скоро ще
приключи строежът и който желае, може да ги дари с нещо.
Даряването продължава до края на завършването на покривната
конструкция (най-често около 2 дни след това предизвестяване).
При всяко дарение към майсторите те се обръщат в търсене на
такията. На фона на всички дарения обикновено комшиите и
стопаните даряват майсторите с капански пешкири (кърпи).
Накрая всички дарения се преразпределят между майсторите,
като ризата остава за баш майстора.

След построяването на новото жилище, преди нанасянето на

семейството в него, в по-старите времена се е извършвал
определен ритуал. Пръв прага на новия дом трябва да прекрачи
възрастен човек, който може и да не е част от родовия космос,
носейки в ръцете си ръжен (инструмент за разпалване огъня в
огнището, с който се помества жарта), маша и стомна с вода.
Обичаят се извършвал по пладне, преди изгрев слънце, като
прекосителят пръв запалва огъня в огнището и така предоставя
възможността на семейството да се нанесе в новия си дом.
 Цялостният цикъл от традиционни ритуали и обичаи, които се
извършват покрай строежа на новата къща, завършвал с нейното
тронясване (освещаване). За целта новодомците избират
подходящ ден - най-често Рангеловден, Димитровден или
Петковден. На този ден се приготвя курбан от заколено теле или
агне и по този начин се постига троняската (освещаването) на
дома. Предания гласят, че ако къщата не биде осветена със
светена вода, то тя няма да бъде стабилна и в нея ще витаят зли
сили. Близки и роднини се поканват чрез калесник, който носи
бъклица с вино. Всеки гост носи подарък и свещи, които запалва
по стените на дома, с цел осигуряване на неговата благодат.
Свещеникът освещава трапезата, посветена на новото бащино
огнище, и пожелава на семейството дълъг и спокоен живот в него.
Когато влиза кръстникът в къщата, който също бива поканен,
хвърля шепа стотинки.

II.
1. Полагане на основния камък:
Това е по-съвременен обичай, който обаче не се прилага от всички, а само
от по-просветените, най-вероятно пренесен от Западна Европа. Ритуалът се
състои в следното-издълбава се дупка в предварително избран камък,
който би могъл да служи за ъгъл (един от 4-те ъгъла при основата на
градежа). Върху пергаментна хартия се записва актът за поставяне
началото на строежа: „Изграждането на този дом започна... (датата) при
майстор строител..., планът е проектиран от..., постройката се ръководи
от..., в присъствието на...“. Накрая се подписват всички упоменати лица в
писанието, хартията се свива и поставя в стъкленица пълна с олио или
зехтин, запушва се и се залива с разтопен восък. След това се поставя в
дупката в камъка, където се слагат и няколко монети, след което тя се
зациментира, а камъкът се зазижда в един от ъглите. Има налични и други
сведения (предания), че в 4-те ъгъла при основата се поставят 4
стъкленици със светена вода, а в други шишета с масло се поставя актът,
упоменаващ началото на строежа, като задължително се слагат и монети.

В някои части от Североизточна България при полагането на първия камък

майсторът си прави шега, казвайки, че камъкът не ляга, от което се
подразбира, че стопанинът трябва да почерпи майсторите.
Отново в тази част от страната (на определени места) на 4-те ъгли се
поставяли четвъртити камъни, познати като „темели“. Те се поръсвали с
вода и най-възрастният мъж в дома посядвал върху всеки един от тях, като
по този начин се вярвало, че се постига тройно живуване на поколенията в
къщата. На определеното място за огнище се закопавала една плоча, която
се поръсвала с неначената вода, в която са били потопени някои бурени и
билки. Така чрез поръсването бурените се закопавали под плочата и не
допускали огнището да бъде превзето от лошите духове. Този практикум
не се е осъществявал единствено и само при градежа на частни жилища,
напротив, и при изграждането на обществени сгради; процес, който се
разкрива чрез подбрано за целта слово и тържество. По този начин
поначално се обособява свитък, на който се упоменават датата за началото
на строежа и имената на баш майстора, проектанта и стопанина.
2. Жертвоприношението и мотивът за вграждането:
Жертвоприношението е стар традиционен обичай, прилагащ се преди
началото на нов строеж. Първоначално жертвите били човешки, като
съществува много старо вярване, разкриващо мотива за вграждането на
човешката сянка или телесния образ на даден индивид, пряко или
метафорично в изгражданите обществени съоръжения-мостове и църкви.
Така всъщност се постигало установяването на дух-пазител на дадения
обект, който ще гарантира неговата продължителност на съществуване.
Несъмнено обаче се вгражда не коя да е сянка или тяло, а тези на
благочестива душа, праведен природосъобразен човек.
Още през периода на Неолита са открити цели скелети в района на
Източна България под жилищата на тогавашното население, за което
съществуват две хипотези. Според едната е възможно майсторите за този
гроб изобщо да не са знаели при градежа на новата постройка, а според
другата версия, макар и по-малко вероятната, умишлено да са принесли в
жертва дадения човек в основите на обособяващото се жилище. Също така
в миналото, по време на езичеството, са се осъществявали на практика
телесни вграждания, обичай, който твърде късно бива преустановен. Този
ритуал обаче се осъществявал по-често при изграждането на обществени
сгради, а не толкова при обособяването на жилища. Такива практикуми се
реализират при изграждането на мостове и черкви. Например много хора в
миналото са вярвали, че единствената причина, поради която мостове като
Павлекюпрюси на р. Еркене (приток на р. Марица), Кадин мост на р.
Струма и Маринов мост при Перущица са оцелели на фона на множеството
природни стихии, е, че в тях била вградена сянката или тялото на
благочестива жена. В село Мадара пък при събарянето на местната джамия
е открит цял скелет на човек в основите ѝ, което аналогично може да се
обвърже с мотива за вграждането или по-скоро просто изграждането на
храма над гроб, за който не е предполагано дори че съществува. Как обаче
се е осъществявал този процес на вграждане тялото на човек, било то в
основите на нечие жилище, или пък в основите, или стените на определена
обществена постройка? Надали някой доброволно ще се съгласи да бъде
жертван? За целта майсторите предварително са оставяли празно
(овакантено) място, в което да вградят нечие тяло. Същинският процес на
вграждане се осъществявал по следния начин-минава случаен човек, те го
побутват или подлъгват до мястото за вграждане, а след което започват да
го зазидват, докато се покайват за грешката си. На по-късен етап се заменя
тази практика с друг тип вграждане (друга разновидност на самия мотив), а
именно на сянката на нечия благочестива душа, като за целта се
използвали различни тръстикови пръчки или въже, с помощта на които
средства се измервала големината на сянката, нанасяйки я в определена
част от градежа. Така се вярвало, че впоследствие такъв човек започвал да
полинява, да закрева, докато накрая не умре. Аналог за такъв тип
вграждане е поемата на Славейков „Изворът на Белоногата“, както и
редица други всенародни легенди, предавани чрез народни песни, като
например тази песен за вграждането на майстор Маноловата жена Невяна.
Накратко тя разказва как трима братя майстори решили да градят мост, но
при напредъка си денем, нощем средният свод все се рушал, впоследствие,
след множеството опити на строителите да го завършат, като все не им се
получавало, те стигнали до заключението, че мостът желае пренасяне на
жертва, за да се установи като устойчив градеж. Така тримата проницатели
решили, че която от техните жени първа на другия ден пристигне при
моста, нея ще принесат в жертва, зазиждайки я в оставено предварително
за целта място. Така те се прибрали по домовете си и нищо не споделили
на жените си, като на следващия ден най-малката снаха-съпругата на най-
малкия брат (Манол) – Невяна, предложила на етървите си да занесат
храна на мъжете си, но те така и не пожелали, при което тя била принудена
сама да отиде и да им поднесе храната. Когато я зърнал от далеч, Манол се
разстроил, знаейки какво я очаква. Тя отишла при мъжа си, а той я
подлъгал до свода на моста с думите, че си бил изгубил пръстена.
Невестата започнала да го търси, а същевременно другите двама братя я
повалили и зазидали на обособеното за целта овакантено място. Тя
започнала да стене и да им отправя молби за милост, но след като
разбрала, че е безнадеждно, отказала се, отправяйки единствена молба към
тях, а именно да не зазиждат поне очите и гърдите ѝ, за да може да кърми
своето дете пеленаче. Така и до наши дни при някои мостове посетители
споделят, че нощно време се чувал стенещ глас да проплаква. Други
вярвания са свързани с т. нар. същества кики или полтъргайст, тоест зли
духове, които се вярва, че обитават определено място, на което са
намерили смъртта си. Най-често те са злонамерени, плашещи обитателите
на своите домове.
3.Дакия/Викане:
В района на гр. Смядово се тачи следният обичай-когато се завърши
грубият строеж и се направи билото на покрива, се осъществява ритуалът
„Дакия“, т. е. викането на благословията. Обичаят традиционно се
извършва от майстора, който умее да се изразява с ясен и висок глас,
изговаряйки благословията: „Благодарете се, майстори! От нашия
чорбаджия дойде един подарък – бял като сняг, червен като гюл, който
струва 125 пола имперола! Колкото са на подаръка жичките, толкова да са
му жълтичките! Той майстора сайдиса, калфите зарадва! Да му помогне
Господ да иде на свето място! Да запише майка, баща, род роднини и
комшии! Да отиде похвален, да се върне благодарен и от всяко зло
избавен!“ Така, приключвайки с викането, в края на хвалебственото слово
всички работници изговаряли дружно думата АМИН. След това всеки
подарък, който се връчва на майсторите, се закача на дървения кръст на
билото.
Друг известен обичай е този около гр. Попово, при който отново се
установява произнасянето на благословията, ритуалът Дакия, стартиращ от
началото на строежа до неговия завършек (докато се изгради билото на
покрива). При него се изказват следните думи: „Слушайте, майстори и вий
калфи, и чираци, и на около комшии! Чорбаджията подарява един подарък,
който струва хиляда пола и пирона! Благодарете се, майстори, той
чорбаджията сайдиса и майсторите зарадва! Да иде на Божи гроб, да пише
баща и майка, и роднини, и нас да не забрави! Да се върне със златни
кочии! Колкото на тоз дар жичките, толкова да му са жълтичките, толкова
чест и изобилие в тая къща! Пак се благодарете на тоз, който донесе, и на
тоз, който не донесе! Тоз, който донесе, на оня свят гюлова сянка да има
над главата си!“
Около Шумен пък се спазва следният обичай-след като се постави билото
на сградата, се сковава дървен кръст и след като някой (стопанина или
комшия) поднесе подарък на майсторите, те изказват следната благословия
на висок глас: „Слушайте, майстори, калфи и чираци, и вий наоколо
комшии, и чорбаджии! Който с теслата задялва, той постройката запрайва!
Комшията (може и стопанинът) подарява бакшиш – 12 аршина и половина.
Той чорбаджията сайдиса и майсторите зарадва! Да му помогне Господ,
колкото са на бакшиша жичките, толкова да му са жълтичките! Ако е
селски стопанин – колкото са в полето могилите, толкова да му са
кобилите! Да му помогне Господ на свято място да отиде да пише баща и
майка, и всичките си родове! Благодарете се, майстори, който подарък
донесе, Господ в къщата му живот и здраве да внесе!“
Приема се за редно, когато съседите, роднините и приятелите на стопанина
на току-що изграждащата се нова къща, да поднесат подаръци (най-често
домашно тъкани пешкири) на майсторите, щом чуят гласа на майстора –
викач. По този начин работят всички майстори без глашатая, който е зает
да оповестява направата на строежа. Когато се строи частно жилище,
самият стопанин може да стигне до заключението колко истински
приятели всъщност има около себе си, в зависимост от това с колко
подаръци се снабдят майсторите.
Цялостната съвкупност от традиционни ритуали, почитани вярвания и
реализирани жертвоприношения, осъществявани покрай установяването на
новия дом, притежават магическа символика, която се стреми към
постигането на здраве, щастие, хармония, берекет и изобилие в
новоизграденото жилище.