Прѣходни говори

Прѣходнитѣ говори иматъ слѣднитѣ по-важни фонетични особености:

1. Съгласни ч—џ вмѣсто шт—жд: ноч, лèча, плàчуем (плащамъ), вèџа, прèџа, меџà.
2. Гласна у вмѣсто старобългарското ѫ: мỳка, пỳт, рукà, гỳска, кудèл’а.
3. Гласна е вмѣсто старобългарското ѧ: гредà, мèсо, пет, жèдън.
4. Ерова гласна вместо старобългарскитѣ ъ и ь въ вси положения, сирѣчь въ тия говори нѣма
случаи на други гласни, напримѣръ o, a и е: лъ̀жем, дъскà, съ̀н, песъ̀к, добѝтък, òстър, свèкър;
дъ̀н, тъ̀мен, лън (ленъ), лъ̀сно, овъ̀н, оръ̀л, грòзън, сѝлън, стàръц, венъ̀ц.
5. Изговоръ на звучни шумови съгласни въ краесловието: боб, дуб, леб, к’ев, лов, лед, мед,
град, бог, драг.
6. Особено средно л (l ), което се отличава по своята мекость отъ съгласната л въ вси остали
български диалекти, безъ обаче да съвпада съ л’: беl—беlà, пàдъl—пàдlа—пàдlи, криlò, lой,
lук.
7. Пълна липса на съгласната ф и употрѣба на в вмѣсто ф въ нови думи: венèр, ванèла, вỳрн’а,
Стèван, кòва. Съгласна ф не се явява и асимилационно прѣдъ беззвучна съгласна: рàвт, тевтèр,
Слàвчо, цъвтѝ.
8. Пълна липса на съгласна х въ всѣкое положение: мъ (мъхъ), дъ (дъхъ), пу (плъхъ), гре
(грѣхъ), плèто (плетохъ), буà (бълха), леб (хлѣбъ).
9. Много честа употрѣба на меки н и л въ краятъ на думата (кон’, òгън’, гòрън’, тигàн, осѝл’,
пасỳл’, медàл’ ) и прѣдъ прѣднитѣ гласни е, и (н’ега, н’èму, гн’етèм, н’ѝва; мèл’ем, л’ѝга,
страшл’ѝв).

Въ областьта на морфологията прѣходнитѣ говори иматъ слѣдните по-характерни особености:

1. Различаванье на именителенъ и агломеративенъ падежъ при одушевени имена отъ мѫжки
родъ: човèкът дойдè—остàви човèка на мѝра; купѝмо волà, оценѝмо си момкà . Формата на -а
не е членна, защото членътъ за мѫжки родъ е само -ът.
Двѣ форми (именителна и агломеративна) се срѣщатъ сѫщо при сѫществителнитѣ и при
прилагателнитѣ имена отъ женски родъ: дойдè женà—видè женỳ, видè еднỳ женỳ. Тая
агломеративна форма, винителна по произходъ, е поела функцията и на други падежи и се
явява характерна за вси зависими падежи: отидè ỳ‿гору, ударѝ га пò‿главу; убѝ се нà‿руку.
2. Членна форма -ът за мѫжки родъ: кòн’ът побèже, човèкът дойдè . Срѣщатъ се остатъци и
отъ склоняванъ членъ при одушевенитѣ имена отъ мѫжки родъ, и то съ окончание -тога за
гломеративенъ падежъ (човèкът—човèкатога; òн видè човèкатога; узè волàтога и кон’àтога).
Сѫщиятъ членъ получаватъ и прилагателнитѣ имена, когато сѫ край тѣхъ (видè добрòтога
човèка). Срѣща се особена форма и за дателенъ падежъ, завършваща на -отому: дàй
добрòтому човèку.
3. Членна форма за женски родъ въ именителенъ падежъ на -та, a въ агломеративенъ падежъ
на -ту: рекàта дошлà—минỳл рекỳту, пол’àкът òткара нàшуту кобѝлу.
4. Окончание -е за множествено число при сѫществителнитѣ и при прилагателнитѣ имена отъ
женски родъ: жèне, сèстре, рѝбе, рỳке; белè, жлътè, църнè .
5. Окончание -а въ множествено число при прилагателнитѣ имена отъ срѣденъ родъ (добрà
децà, големà селà). Така въ прѣходнитѣ говори прилагателнитѣ имена иматъ особени
окончания за вси лица въ множествено число: белѝ, белè, белà; добрѝ мỳжье, добрè жèне,
добрà децà . Въ говоритѣ на нѣкои села, които се намиратъ на изтокъ, обаче въ множествено
число има двѣ форми — едната за мѫжки и срѣденъ родъ, a другата за женски род: àрни
мỳжйе, àрни децà — àрне жèне. Въ Бѣлоградчишко пъкъ има само една форма за множествено
число: добрѝ мỳжйе, добрѝ жèне, добрѝ децà .
6. Глаголно окончание -мо за първо лице мн. ч. сегашно врѣме: нòсимо, òдимо, пѝйемо,
четѝмо.
7. Частица за бѫдеще врѣме че, като въ първо лице ед. ч. се срѣща и чу: йà чу пийèм, чу му
дадèм и йà чепийèм, че му дàм, тѝ че пийèш, он че òре, че нòсимо, онѝ че нòсу, че òру.
8. Окончание -сте за второ лице мн. ч. минало свършено врѣме (плèтосте, брàсте, носѝсте,
минỳсте, направѝсте) и -ше за трето лице мн. ч. (плèтоше, брàше, минỳше, варѝше,
направѝше).
9. Форми н’èга и га вмѣсто „него” и „го” за гломеративенъ падеж при третоличното
мѣстоимение мѫжки родъ: нèг’а га въ̀рл’и кòн’ът, мръ̀зи га н’èга, дàл га у сỳт.
10. Прѣдставка у вмѣсто в: уведèм (въведѫ), удèвам (вдявамъ), улàзим (влизамъ) унỳтре
(вѫтрѣ).
11. Мѣстоимения въ първо лице, мн. ч. е „ми“ (бълг. „ние“), я, он, ню, ю, ньой, йой, ньи, ньим.
12. Прѣминаванье на „чр-“ в „цр“ – црвен, црво.
13. Наличие на метатеза на „вс“ – „све“ (бълг. „все“, „всички“).
14. Наличие на тройно членуванье: -ът, -та, -то за обща опрѣдѣленость, -ъв, -ва, -во за близка
опрѣдѣленость и -ън, -на, -но за далечна опрѣдѣленость.
15. Отсѫтства лабиалното меко „л“, напримѣръ „здравье, гробье, снопье“ вмѣсто сръбското
„здравље, гробље, снопље“ (б.а. ср. българското Прокоп, Прокопие, „градътъ на Св.
Прокопий“, съ сръбската форма Прокупле, Поморавие вмѣсто сръбското Поморавље),