Същност и значение на изпълнителското дишане в обучението по тромбон.

Дишането e подробно изследван процес от дълбока древност. Има редица сведения за

дихателни практики в различните култури и цивилизации през вековете. То подпомага за
подобряване на менталното, физическото и духовното състояние на човека. Известни са редица
дихателни медитации в Будизма, Христянството, бойни изкуства, Йогийските практики (Пранаяма)
и др. Заслужава си да се обърне внимание на факта, че думата за дъх (или въздух) в различните
култури е синоним на тази за душа или дух.

Примери:

 На английски думата spirit (означава дух), произлиза от латинската ‘spiritus’, която

означава дъх.
 На еврит Ruach (руах), означава едновеременно дъх и дух.
 Индийската дума Prana (прана) се превежда като въздух и дъх, но също означава „свещена
същност на живота“
 Китайската дума Chi (чи) означава въздухът който вдишваме. Също се тълкува, като
„универсална космическа енергия”
 На старогръцки Pneuma (пневма) се превежда въздух/дъх, но се е използвала като дух или
жизнена енергия.
 Както дори и в българския език – в думата ‚въздух‘ присъства дъмата дух.

В този ред на мисли процесът на дишане би могло да се възприеме като нещо свещено,
което е основа на създаването на живот.

Вдишването и издишването (изпускането) на въздуха, по определен начин, за

възпроизвеждане и поддържането на вибрация, е едно от най-важните умения при свиренето на
духови инструменти. Този процес играе основна роля за създаването на пеещ, красив звук и
прецизна интонация, което всеки изпълнител търси. При медните инструменти издишването на
въздуха кара устните на инструменталиста да вибрират, придавайки му важно значение и
утвърждавайки го, като основен принцип на свиренето. Целта на преподавателя е още в самото
начало да запознае ученика с правилните принципи на дишане, за да може учещият се да
упражнява добри навици от самото начало.
 При разглеждане на процеса на вдишване, първо е добре да се наблегне върху това, че
човекът, който упражнява дихателната техника, трябва да осъзнае диафрагмения си мускул. Това
се прави поради три причини:

 Първата е, че повечето хора приемат тялото си за даденост и не обръщат внимание на

естествено случващите се процеси на дишане.
 Втората е, че голяма част от хората дишат само от горната част на гръдния кош (т.нар.
плитко дишане), и въобще не използват диафрагмения мускул.
 Трета е, важната роля на участието на мускула - при вдишване той се съкращава и прави
вакум, който изсмуква въздух в белите дробове, и по този начин се пълни целия им
капацитет и самото вдишване е по-ефективно.

Осъзнаването на този мускул може да стане с помоща на три различни вида прости
упражнения, достъпни за всеки.

1. В това упражнение корема се ‚гълта‘ максимално навътре, без да се вдишва, след което се
‚издува‘ или отпуска максимално навън, отново без вдишване или издишване. Така
няколко пъти може да се повтори действието, с цел осъзнаване на мускула, и за добиване
на контрол над него. Важна е връзката между мозък, воля и диафрагма – когато искаме
корема да е навътре да е навътре и когато искаме да е навън, да се издува. Не бива да се
прекалява с това упражнение, тъй като голямо количество практика не би имало ефект.

2. Тук, този който се упражнява трябва да седне на стол или диван в отпуснато положение,
където гърбът му да не бъде плътно облегнат до облегалката на стола, а свлечен със
задната си част към края на седалката. Така се получава градус по-голям от 90° на
положението на тялото. Кръстът няма опора и остава без напрежение. По този начин
диафрагмата естественето се активизира и човек започва да диша използвайки я
автоматично. Упражняващият само трябва да наблюдава този процес и да усети и запомни
какво прави с тялото си.

3. Третото естествено упражнение включва имитация на дишане на куче. То е вдъхновено от

Питър Гейн – прочут преподавател по тромбон и брас инструменти в Англия, както и
дългогодишен член – тромбонист на Лондонски Симфоничен Оркестър.
Упражнението се състои от три етапа: - дишане бързо с изплезен език с горната част на
дифрагмата (като малко куче); - с полуизплезен език и средна скорост със средната част на
диафрагмата (като средно по големина куче); - с широко отворено гърло и много бавна
скорост на дишане с най-долната част от корема (диафрагмата) (като куче от най-големите
породи). Така отново по естествен начин упражняващият се добива представа и усет за
диафрагмените мускули.

След като вече диафрагменият мускул е осъзнат, може да преминем към вдишването.
Преди това е необходимо да се установи големината на отвора на устата, а тя би следвало да е
малка по размер, за да имаме повече контрол при изпускането на въздуха, и да може той да
стигне за по-дълго време. Ако си представим, че свирим с уста, или вземем обикновена сламка и
духаме през нея, и в същят момент я отдръпнем от лицето си, без да спираме въздуха, устата ще
заеме добра форма за издишане. Гърлото обаче, трябва да е максимално отворено и отпуснато.
Последната стъпка преди вдишването е да издишаме целият въздух в тялото, и да глътнем
корема.

Така сме подготвили тялото за вдишване (тук е моментът да се припомним за усета при
издуването на корема), и бавно можем да започнем да вдишваме през устата докато издуваме
най- ниската част на корема. Така изпълваме целият капацитет на белите дробове със свеж
въздух.

Втората част на дихателната практика е тази на издишването. Тя е по-важната, тъй като от

нея зависи самото началото на вибрацията на устните и поддържането на налягането и
напрежението на въздушната струя, от което зависи и качеството на звука.
Целта тук е да изпускаме еднакво количество въздух при издишване, за възможно най-
продължително време. /Така, като пренесем тази техника в процеса на свирене, имаме постоянен
контрол над звука (и вибрацията на устните), и достатъчно количество въздух за възможно най-
дълги фрази, разбира се съобразено с нотния текст, а не просто самоцелно./ Деликатният момент,
който първоначално затруднява много хора, е че в момента на изпускане диафрагменият мускул
трябва да продължава да избутва напред, по същият начин, както при вдишване, а не както често
срещаната грешна практика - да се гълта корема навътре. Това е най-важния момент от целия
дихателен процес, върху който трябва да се обърне най-голямо внимание. Оттук идва контрола,
стабилитета и нужната енергия за да вибрират устните свободно с минимално напрежение.

Две упражнения, за визуализация на по горе посочените проблеми, биха улеснили

упражняващият се в усъществяването на тези техники.

1. Взима се една хартиена кърпа, захваща се за някой от ъглите и, вдига се на

няколко сантиметра пред лицето на упражняващият се, и при изпускането на
въздух по начина, по който описахме по горе, се цели диагоналния
противоположен ъгъл оттам от където е захваната кърпата. Въздухът, който
издишаме, отблъсква кърпата, а целта на упражнението е тя да се движи
равномерно. Всъщност нагледно можем да видим как се движи издишаният
въздух. Препорачиелно е да се практикува упражнението в спокойно темпо (напр.
60 единици на метроном), за да може мисълта да се фокусира върху целия процес
на вдишване и издишване:
Върху движението на корема - да не се прибира при издишване; върху позицията
на езика при издишване – той да бъде максимално ниско долу, така че въздуха да
няма съпротивление; да няма никакво напрежение в гърлото и целият процес да
се случва максимално естествено.
След усвояване на тези инструкции, следващата стъпка е да се разширява
капацитета на въздуха. Може да се започне с четири удара вдишване (в темпо 60
на метронома) и четири удара издишване, и постепенно да се вдигат с по два
удара и двете действия (6, 8, 10 и т.н.). Крайна цел може да бъдат по 20-30 удара
на метронома за вдишване и издишване.

2. В това упражнение се ляга на пода по гръб. Взима се предмет пълен с вода, с

плоско дъно (напр. ваза или бутилка с вода), и се слага върху корема, върху частта
над пъпа. Целта тук е при вдишване или издишване, корема да остане максимално
в една и съща позиция, така че съда с вода да не се разлее.
 Наблюдаването на корема да не се прибира при издишане в изправено състояние на тялото
не е лесен процес. Човек, който е в начален етап на увладяването на тези техники, би могъл да
използва колан, който е средно стегнат около корема (под слънчевия сплит и над пъпа), който да
му служи като ‚помощни колела‘. По този начин коланът служи като съпротивление, което човек
естествено иска да отблъсне и коремът стои стегнат. След известно време това става навик и
колана може да се махне.

От всичката тази информация можем да си направим извод, че диафрагмата е център на

тялото, и основния компонент от механиката на свиренето на духов инструмент, както и тромбон.
Основната разлика между ‚обикновеното‘ дишане на човек, и в това при изпълнение на тромбон,
е бавното изпускане на въздух, който е контролиран от избутващата диафрагма навън. На
практика това дава възможност за изравнен звук в тихи и силни динамики, еднаква интонация в
продължението на звука, и най-вече свобода на изпълнителя да може да издържа по-дълги
фрази, съобразени с музикалния текст. Също така дава възможност за увеличаване на капацитета
на белите дробове, което съответно позволява на изпълнителя да има по голям избор при
разпределянето на въздуха си в различните регистри. Крайният резултат е процесът да става по
възможно най-естествен начин и всичко да служи за възпроизвеждането на красив звук, който
въздейства на слушателя, а да не бъде просто самоцел.

Владислав Григоров – Методика на обучението по валдхорна

Ben van Dijk – Ben’s Basics
Brian Frederiksen - Arnold Jacob’s Song and Wind
Denis Wick – Trombone Technique
Eric Crees – The Trombone Section
Andre Lafosse – Method for Trombone