Лексикално-семантични особености на собствените имена.

Всички думи в речника имат лексикално значение, но то не е от един и същ тип.

Съществува зависимост между типа лексикално значение на думата и функциите в речта,
които думата е предназначена да изпълнява. Разгледаният в миналата лекция тип
лексикално значение е присъщ на основната част от речника – номинативната, включваща
съществителни нарицателни имена, глаголи и прилагателни. Частично към този тип
значение се отнасят и някои числителни имена, някои наречия. В групата на
съществителните имена обаче съществува един клас лексеми с подчертано специфична
семантика. Това са собствените имена.

Собствените имена са лексеми, които, макар и отнасяни към съществителните

имена, сериозно се различават от тях по своята семантика. Съществува мнение, че тези
думи не са всъщност единици от речника, а съществуват успоредно с него. Поради
спецификата им, се е наложило с тях да се занимава и отделна лингвистична наука –
ономастиката. В семиотиката ги определят като “сингуларни знаци” – знаци, които
означават само един и точно определен денотат.

По отношение на значението на собствените имена съществуват две

противоположни теории в логиката.

Според едната собствените имена нямат лексикално значение, тъй като не

означават никакво понятие. Още Джон Стюарт Мил в труда си “Логическата система”
засяга въпроса за имената и понятията като логически категории. В неговата
класификация на типовете понятия собствените имена не се вмествали. Тъй като те не
обобщават нищо, според Мил те са лишени от значение. Всички по-късни представители
на логическото направление в семантиката отричат съществуването на лексикално
значение при собствените имена. Това се дължи на факта, че според тях категориите
“лексикално значение” и “понятие” са идентични.

Според другата позиция, собствените имена са натоварени с максимално

значение. Датският учен Ото Йесперсен смята, че собствените имена при тяхната
практическа употреба показват огромно количество признаци на означаемото. Когато
наричаме нещо по име, ние знаем за него значително повече, отколкото когато го
обозначаваме с нарицателно име. Например информацията, която носи името Наполеон, е
по-богата от информацията, която носи името “император”. Нарицателното име „град“
означава „голямо населено място“, т.е. десигнатът включва само три признака – място,
голямо, населено. Докато собственото име „Пловдив“ се отнася към голям брой признаци
и носи повече информация – град в Тракийската низина, разположен на река Марица, със
седем хълма, с население еди-колко си души, в който има еди-кои си учебни заведения и
т.н. Нарицателното име „поет“ означава „лице, което твори поезия“. Собственото име
Пейо Яворов е много по-информативно. То включва горните признаци – лице, творящо
поезия, но и още много информация – роден в Чирпан, автор на еди-кои си стихове,
съпруг на Лора Каравелова, починал при самоубийство и т.н.

Сравнението между нарицателните и собствените имена разкрива важни

номинативни различия между двата класа думи. Тези различия са както от лексикално-
семантично, така и от функционално естество.

Съществителни нарицателни и съществителни собствени имена

1.Ономасиологична разлика. Тя е свързана с мотива и процеса на формирането на двата

типа имена. Нарицателните възникват в резултат на отражение и познание на свойствата
на денотатите. Т.е. те имат отражателен характер и са свързани косвено с признаците на
назованите денотати (виж процесите на първична и вторична номинация). Собствените
нямат отражателно-познавателен характер и се свързват със своя денотат вследствие на
културни или социални основания. Затова биват определяни като „социални знаци“. Но
има различни типове собствени имена, които показват различия в ономасиологично
отношение. Абсолютно социален характер имат личните имена - Петър, Габриела, Силвия,
Иванка, Красимира, Драгомир и т.н. При раждането си човек получава собствено име в
зависимост от социални фактори: желанието на родителите, които пък се съобразяват с
имената на баби и дядовци, с модните тенденции, с личния си вкус, с любими герои от
филми и книги. Полученото собствено име няма връзка с качествата на човека, който ще
го притежава. Дори такива имена, които на пръв поглед имат признакова семантика, също
не са денотативно мотивирани. При тях признакът е по-скоро пожелателен – Радост,
Здравко, Весела, Светла. Сравнително малко са случаите, в които собственото име е
свързано с реални обстоятелства около раждането на човека – Найден (намерен), Марта
(родена през март), Мая (родена през май), Петко (пето дете; роден в петък).
Семантиката на личното име не е ономасиологически, а културно-социологически
обусловена.

Има обаче и други видове лични имена – прякори. Те са задължително свързани с

денотативните признаци. Човек получава прякор на базата на някакви индивидуални
особености или заради събития в личния живот. Например за Слави Трифонов – Дългия, за
Христо Стоичков – Камата, за покойния Христо Сираков – Христо Стоте манекенки, за
фолкпевицата Мария – Мара Отварачката.

При другите видове собствени имена – топоними, хидроними – ономасиологичният

процес протича по начин, подобен на този при нарицателните имена: техният денотат се
подлага на възприятие, отражение и абстрахиране от страна на субекта. Даденото име при
това положение може да има признакова връзка с денотата си – Висока чука, Петрова
нива, Бяла река, Темната дупка. Но не е изключено и името да е произволно – например
Първомай (градът няма никаква връзка с празника Първи май).
2.Вътрешна форма. Във връзка с ономасиологичния аспект на собствените имена трябва
да се засегне и въпросът за наличието или отсъствието на вътрешна форма на името. Този
въпрос стои различно при различните собствени имена. Както беше посочено, личните
имена не са денотативно мотивирани, т.е. при тях няма задължителна вътрешна форма.
При фамилните имена вътрешната форма е на родов принцип – името или занятието на
прадедите заляга в основата на фамилното име, например Петров, Попов// Овчаров,
Златарев, Македонски. Най-ярко изразена вътрешна форма съществува при прякорите.
При тях тя е задължителна. Неслучайно прякори се получават не от всички хора и не в
много ранна възраст. В прякора заляга като мотивиращ названието признак нещо
подчертано характерно за човека, което се асоциира с неговата индивидуалност. Тази
денотативна особеност може да е свързана с поведението, със събития от живота на
човека, с външния му вид, с навиците му. Например: Иван Боримечката (силен, може да
пребори мечка), Иван Тотото (обича да играе тото), бай Иван Американеца (човек,
завърнал се от Америка), Кольо Брадата (има брада), Вальо Топлото (шеф на
Топлофикация), Божидар Искренов – Гибона (физическа аналогия), Васил Василев – Зуека
(прякор от детството), Матей Миткалото (обикаля по революционните райони), Васил
Кунчев - Левски (от предполагаемия лъвски скок, който е направил).

При топонимите и хидронимите вътрешната форма е нормално явление, мака и да не е

задължителна. Тези имена могат да са мотивирани от видими особености на денотата или
да са свързани с особености на неговата история: Тримонциум (трихълмие), Орехово (има
много орехови дървета), Тополница (край реката има тополи), Средна гора (планината е
по средата между Родопита и Стара планина), Приморско (при морето). Но могат да имат
и чисто социален характер – напр. Димитровград, Първомай, Капитан Андреево,
Толбухин, Китен.

3.Семасиологична разлика. Както посочих по-горе, в ономастиката са се водили доста

спорове относно същността на лексикалното значение при собствените имена. Според
едни тяхното значение е максимално богато, по-информативно в сравнение с това на
нарицателните имена, а според други – собствените имена всъщност нямат изобщо
лексикално значение. Доколкото едно собствено име значи нещо за реципиента, свързва
се с определено означаемо, не може да се отхвърли категорично наличието на значение
при този вид думи. Но тяхното значение определено е по-различно по същността си от
значението на нарицателните имена. Разликата е както денотативна, така и десигнативна.
Собствените имена не означават клас денотати, а единичен денотат (лице, място,
обект, предмет, събитие и т. н. – Васил Левски, Бай Ганьо, Габрово, Тракийска низина,
Венера, Френска революция, Коледа, Великден). Десигнатът им не е понятие, а
представа. Зад тази представа стои много богат набор от признаци на денотата – кога е
роден, с какво се е занимавал, къде се намира, физическите му особености и прочие. За да
бъде дадено собствено име значещо за адресата, то неговият денотат трябва да е познат,
предварително възприет. Например името Паисий или името Ропотамо са значещи за
българина, но за един алжирец, например, те няма да значат нищо, ако той предварително
не е запознат с историята и географията на България. По същия начин едно собствено
лично име – Стоян например – ще бъде знак за определен денотат само ако слушателят
или читателят наистина познава точно този Стоян, за когото става дума. В противен
случай или знакът няма да има комуникативна стойност, или ще бъде неточно разбран
(ако адресатът си мисли за друго лице със същото име), или просто знакът ще бъде
възприет откъм своята лингвистична класификация, като собствено име, но без да се
свърже с конкретно означаемо лице.

4.Многозначност. Друга разлика между собствените и нарицателните имена е свързана с

качеството полисемия. На пръв поглед едно и също собствено име може да означава
повече от един различни денотати – много хора носят името Иван, Георги или Мария; има
по няколко града с име Сопот, Париж; няколко реки могат да се казват Бистрица. Това
явление обаче не представлява проява на полисемия. Отделните значения на
многозначните думи, както отбелязах при темата за многозначност, са свързани обективно
чрез подобие между денотатите. При полисемията названието се пренася от един
денотативен клас върху друг въз основа на общите признаци. А в случая със собствените
имена има абсолютно случайно съвпадение. Няколко лица имат едно и също име, без като
денотати тези лица да са свързани по някакъв начин. В лексикално отношение това
явление не е полисемия, а омонимия.

5.Преносна употреба. Собствените имена безспорно могат да имат такава – например

Хамлет може да се употреби както по отношение на Шекспировия герой (пряка употреба),
така и по отношение на всяко друго лице, показващо сходни признаци – нерешителност,
колебливост, склонност към анализиране; Бай Ганьо също може да означава в речта както
Алековия герой (В образа на Бай Ганьо са обобщени редица черти от българския
национален характер – пряка употреба), така и кое да е лице с подобни черти (Какво
искаш от него! Той ще си остане един Бай Ганьо!' – преносна употреба). При преносна
употреба собственото име коренно променя функцията си – то вече не служи за
индивидуализация, а за типизация, представя денотата не като той, а като такъв и в този
смисъл функционира като нарицателно име.

6.Функция. Във функционално отношение нарицателните имена обобщават и

характеризират денотативния клас. Собствените имена са предназначени да
индивидуализират и да улесняват идентифицирането на денотата. Основната им функция
е идентифицираща.
 Пряка и преносна употреба. Видове преносна употреба.

Език и реч
Пряката и преносната употреба на думите е базирана на дихотомията език – реч, която е
въведена от Фердинанд де Сосюр. Опозицията език – реч заляга в основата на цялото по-
нататъшно разбиране за езиковата система и нейното функциониране. За създаването на
тази дихотомия Сосюр е провокиран от разнообразната природа на езика, съчетаваща
социалното и индивидуалното. От една страна, имаме системен сбор от знаци (език), от
друга страна, езикът е функционираща система в процеса на индивидуалната
говорна/писмена дейност (реч).

Езикът е знакова система със социално измерение. Той възниква и впоследствие

функционира в определена социална общност, като в него се преплитат както
индивидуални, така и социални фактори. Да се разбира даден език означава да се познават
и ползват такива знаци и знакови съчетания, които са възприети и общоизвестни в
съответния социум. В противен случай се нарушава или изчезва напълно
комуникативният елемент, задължителен за езика.

Речта е процес на функциониране на езиковата система. Речта е практическа дейност,

която се осъществява по определени правила. Тези правила са синтактични, семантични и
прагматични. Чрез речта се извършва именно предаването на кодираната в знаците
информация. В процеса на речта знаците стават актуални единици. Затова и речта се
определя понякога като процес на актуализация на знаците в конкретното изказване. Речта
е едновременно акт на селекция (от езиковата система се избират необходимите средства)
и акт на актуализация (тези средства се включват в процеса на говорене). Освен като
процес речта се разбира често и като продуктът на този процес – текст, дискурс.

Реч, дискурс, текст. Термините „дискурс“ и „текст“ често се употребяват синонимично.

Франко-английският вариант е “дискурс”, а “текст” е с по-широко приложение като
термин. Лат. textum буквално означава “плат, тъкан”, а преносно – нещо съставено,
съчинено. В лингвистичен смисъл текстът може да е писмен или устен и има следните
качества: тематична цялост, смислово и формално организирана, комуникативна
насоченост. Той може да задоволява различни нужди – естетически, идеологически,
емоционални, регулативни или най-общо комуникативни. Между елементите на текста –
знаци и знакови единства – има кохерентна връзка. Те се намират в логическо отношение
и са организирани в съответствие с формалните правила на системата. В по-широк
семиотичен смисъл текст е всяка организирана съвкупност от знаци, имаща
комуникативна стойност. Като съвкупност от знаци текстът е резултат от речева дейност и
може да се нарече “суперзнак”, “свръхзнак”.
Език и реч. В семиотиката се говори за абстрактен и конкретен семиозис. Абстрактният
семиозис е езикът. Конкретният семиозис е речта. В езика думите са виртуални знаци, в
речта са актуални знаци. Езикът представлява систематичен сбор от условности,
необходими за общуването, докато речта е индивидуалната практика – фонация,
прилагане на правилата и възможностите за знакови комбинации. Езикът е колективна
система в определено общество, речта е актуализация на тази система и има индивидуален
характер. Тя е съставена от комбинациите, благодарение на които говорещият субект
може да използва езиковия код и да изрази своята мисъл. Например в речника има
знаците „хляб“ и „ям“, в речта тези знаци се комбинират логически и синтактично – Ям
хляб. Но в речника има е знак „домат“. Така че говорещият може да комбинира знака „ям“
и със знака „домат“ – Ям домат.

Значение и употреба

Лексикалното значение е езикова категория, но то се подлага на актуализация в процеса

на речта и така се реализира комуникативната функция на думите. Всяко лексикално
значение се реализира в речевия процес под формата на безброй много индивидуални
употреби. Т. е. лексикалното значение представлява семантичен инвариант, който е част
от езиковата система и който се проявява в речта под формата на варианти.

 Лексикалното значение е езикова категория, употребата е речева категория. Т.е.

значението съществува като абстракция в езика, а употребата е представлява
реализация на това значение в речта.
 Лексикалното значение е социално, а употребата е индивидуална.
 Значенията на една дума са относително ограничен брой, докато употребите на
същата дума са неограничени количествено и съответстват на възможния брой
индивидуални речеви актове.
 В езика има „значение“,отнасящо се към определен денотат. В речта има
„употреба“, отнасяща се към определен референт.

Терминът “референт” е въведен от представителите на англо-американската семиотика. В

абстрактния семиозис (езика) означаемото се нарича денотат, а в конкретния семиозис
(речта) – референт. Референцията на знака е съотнасяне с конкретни семиотични
параметри – място и време на изказването, социална и психологическа характеристика на
комуникаторите, социално-историческа традиция и под. Съответно в езика имаме
денотация, а в речта – референция. Денотатът е в езика, референтът е в речта. Съществува
и обратното мнение – денотатът е в речта, а референтът в езика.

За да се спази терминологичната систематика, възприета дотук, приемаме, че денотатът е

означаемо в системата на езика, а референтът –означаемото в конкретното речево
изказване. Например: всяка отделна ябълка в обективната действителност е денотат на
езиковата единица “ябълка”. Конкретната ябълка, за която говорим в изказването “Изядох
червената ябълка”, е референт на думата “ябълка”. Всяко голямо населено място (град) е
денотат на думата “град”. Но в изказването “Отивам в града” с думата “град” е означен
конкретен обект – референт.

Пряка и преносна употреба

В речта значението се реализира под формата на два типа употреба – пряка и преносна.

Пряка употреба. При пряка употреба денотатът и референтът на думата съвпадат. Т.е. в
речта думата е употребена с лексикалното си значение.

Език ↓ Реч ↓

Денотат ↓ Референт ↓

Значение ↓ Пряка употреба ↓

топъл → пряка употреба Чаят е много топъл.

“който е с висока температура” Времето днес е топло.

пея → пряка употреба Дъщеря ми пее в детския хор.

“издавам мелодични звуци” Той пее само френски шлагери.

пън → пряка употреба Видях в гората изсъхнал пън.

“долната част на отсечено дърво” Седнах на близкия пън да си почина.

При пряка употреба лексикалното значение и референтът съвпадат. Т.е. думата

означава в речта това, което означава и в езика.

Преносна употреба. При преносна употреба лексикалното значение и референтът на

думата не съвпадат. Т.е. думата е употребена със смисъл, различен от лексикалното
значение.

Преносна употреба

топъл Обгърна ме в топла прегръдка.

 Посрещнаха ни с топли думи.

пея Вятърът пее в комина.

Балканът пее хайдушка песен.

пън Съквартирантът ти е абсолютен пън!

 При преносната употреба референтът е различен от лексикалното значение.

„Топъл“ вече не означава „с висока температура“ ,а означава дружелюбен,
сърдечен. „Пея“ се приписва на неодушевен обект. „Пън“ вече не означава
„отсечено дърво“, а означава глупав.
 Преносната употреба има образен, експресивен характер. Експресивно неутрални
думи, като посочените по-горе, при преносна употреба добиват експресивност,
конотация.
 Но тази експресивност е само в речева. Тя се разпада извън рамките на конкретното
изказване и не засяга семантиката на думата като езикова единица. Т.е. в конкретно
изречение „топъл“ може да означава „дружелюбен“, но в езика прилагателното
продължава да има само значението „с висока температура“.
 Преносната употреба е резултат от индивидуалното използване на езика с
определена цел – да се постигне образност на изказа, да се постигне поетичност, да
се прояви положително или отрицателно оценъчно отношение към референта.
 Преносната употреба е представлява пренасяне на названието от един обект
върху друг. В зависимост от връзката между двата обекта различаваме типове
пренасяне като метафора, метонимия, ирония, хипербола, синекдоха и т.н. Още в
древността е обръщано внимание на възможността да се пренасят названията. Т.е.
един знак да се използва неколкократно с различно съдържание. Пренасянето на
означаващото (названието) от един обект върху друг се нарича транспозиция.
Предпоставка за осъществяването на такива пренасяния е конвенционалният
характер на връзката между означаващо и означаемо.
Механизми за преносна употреба
Метафора. Най-разпространеният вид транспозиция е метафората, чиято природа е
изследвана още от Аристотел. Метафората е пренасяне на названието въз основа
на сходство между денотатите. Сходството може да се изразява в общи или
подобни признаци като цвят, големина, предназначение, произход и под. То може
да е обективно, но може и да е асоциативна игра на човешкото въображение. При
метафорична употреба влизат в конфликт речниковото и речевото съдържание на
 думата. Примери за метафорична преносна употреба: Огнен гняв завладя сърцето
му. Той има златно сърце и ще ти помогне. Изправен съм пред море от проблеми.
Под порасна необезпокояван под крилото на майка си. Погледът му ме изгаря.
Луната се усмихваше иззад облака. В сърцето на планината ни очакваха
изненади.Няма да позволя да ми яде парите!

Ирония. Пренасянето се основава на противоположни качества на

денотатите. Например: Ама че умник(=глупак) се извъди!, Ама и тя е една красавица(=
грозна)!,Е, ударил си се малко, голяма работа!, Прекрасно, значи пак ме излъга!

Хипербола. При хиперболична употреба се преувеличават качествата на

денотата. Например: Умрях от срам! Ще пукнем от глад. Паднах от изненада!
Разпрахме се от ядене.

Метонимия. Пренасянето се основава на структурна връзка между

денотатите. Например: Снощи до късно четох Шекспир (книга от Шекспир). Сипи ни
само две чаши! (две чаши вода), Кракът му да не е стъпил тук! (той да не е стъпил тук)
Паднаха се по 1000 лева на глава от неселението.(на човек от населението)

Пряко значение, преносно значение, преносна употреба

Прякото и преносното значение са абсолютно равноправни езикови категории. Те имат

номинативен характер, общозадължителни са и са лишени от експресивност.

Прякото значение може да има в речта както пряка, така и преносна употреба.
Преносното значение обаче има главно пряка употреба. При него образността е
изконсумирана още при формирането му в процеса на вторична номинация.

корона

значение ↓ употреба ↓

1. накит за глава, Кралицата носеше златна корона.

(пряко значение) (пряка употреба)

Къщата осъмна под корона от сняг

(преносна употреба)
2. горната част на дърво В короната свиха гнездо птици

(преносно значение) (пряка употреба)

Преносната употреба понякога може да се лексикализира и да премине в речниковото

съдържание на думата. Когато една преносна употреба се окаже подходяща и сполучлива,
нейното използване нараства количествено и след известно време се налага като обща
норма. Общо взето малка част от преносните употреби се лексикализира, губи
индивидуалния си характер и експресивността си и да навлиза в речника на езика. Тогава
тя се превръща в значение – преносно – на думата. Например: гъска 1. едра домашна
птица 2. прен. глупава жена; буря 1. стихиен вятър с дъжд и гръмотевици 2. прен. силно
душевно или обществено вълнение. Фиксирането на дадена семантика като все още
индивидуална или вече като лексикализирана и колективна е труден процес. Доста често
от лексикографска гледна точка е много трудно да се построи моделът на многозначната
дума, като се отделят преносните значения от сравнително разпространените преносни
употреби. Лексикализацията е процес и за изследователя обикновено е трудно да
разграничи по отношение на дадена дума доколко все още трябва да се говори за
индивидуална преносна употреба и дали тя е достатъчно лексикализирана, за да се
интерпретира като преносно значение.