1.Предмет и задачи на езикознанието.

Деление на езикознанието
Езикознанието (лингвистиката) е наука за изследване на езика. Нейнта цел е описването
и обясняването на човешкия език, неговите вътрешни зависимости и функцията му в
обществото. Лингвистиката изследва езика от всички негови страни – звуков характер,
система и структура, социални условия, географско разчленение и тн. Освен да
изследва езика в същността му на език, лингвистиката също така изследва езика и
отношенията му с други езици. Така се създават отделни лингвистични дисциплини.
Обект на лингвистиката е езикът в неговата същност на многостранно човешко явление.
Предмет на лингвистиката е езикът с оглед на целите и задачите за неговото изследване
– същност, устройством функциониране и др.
Лингвистиката, според определени критерии се дели на:
1. Общо и частно езикознание – критерий – езикът като инвариант (като човешко
явление) спрямо езикът като вариант (конкретен език –
пр.български,английски,японски...)
Общо езикознание – представя в сумиран вид постиженията на отделните
лингвистични дициплини на лингвистиката като цялостна наука.
ДЕМЕК Общо – обектът му е съвкупността от всички езици.
Частно езикознание – приложение на основните постановки на общото
езикознание върху конкретен език, с цел да направи описание на неговата
система. Частното езикознание изследва системата на даден конкретен език в
нейната цялост. Частното езикознание изследва и групи родствени езици.
2. Теоретично и приложно езикознание – критерий – постиженията на
лингвистиката спрямо техното приложение на практика. Това деление е най-
общо.
- приложно - имащо практическа цел, пр. усвояване на език, преподаване на
чужд език и т.н.
- теоретично - занимаващо се със самата същност на езика, системата му.
3. Интралингвистика – изследва езика като сложна система от подсистеми –
фонетика,морфология, лексикология, синтаксис. Не излиза от рамките на езика.
Разглежда отношението език-език.
Изследва езика в неговата основна същност – да бъде система със своя
структура. Тоест, езика се изследва ккато същински език, като сложна система от
подсистеми.
4. Екстралингвистика – Разглежда езика в отношение с други неезикови системи.
Отношението език – не-език.
Изследва влиянието на външни фактори вурху езика и на еизка върху тях. Тези
фактори може да са психологически, социални, културни и тн. Създава се
отношението език-среда.
5. Описателно и историческо – критерий – описание на езиковата система в нейна
статика (сегашно или минало състояние) спрямо изследването на езика в нейния
 развой – последователност от състояния на езика. Методите са синхронен и
диахронен. Разглежда езика в даден момент като система – изследва езика през
времето.
6. Съпоставително езикознание – Изследва съотношението език и език на
НЕРОДСТВЕНА оснвоа с цел да се установи типът на сходството между тях на
всяко равнище на езика.
7. Сравнително езикознание - Разглежада съотношението език и език на
РОДСТВЕНА основа. Изследва степента на генетична общност, произтичаща от
началния език основа (праезик). Целта е да се открият общностите между 2 или
повече езикови сестеми на всяко равнище на езика в исторически план чрез
реконструиране на начални общи форми.
2.Езикът като обществено явление. Език и общество
Езикът и обществото са неделими. Езикът не може да съществува извън обществото и
намира поле за изява само вътре в него. Обществото не може да съществува без езика.
Без език, разбираем на всички членове на даден колектив, не може да се съгласуват
трудови действия, не може да има развите, да се предават знания от поколение на
поколение. Никъде на земята няма народ или племе, които да не си служат със звуков
език.
Якоб Грим твърди, че прогресът на езика е тясно свързан с този на цивилизацията.
Езикът отразява историята на цивилизацията, но и същевременно е и част от тази
история. Въздействието на историята на народ върху законите на език се проявяват в
няколко насоки: Развитието на езика от племенен към народностен и от народностен
към национален е следствие от общественото развитие. Доминирането на
диференциация и интеграция зависят от особеностите на съответната обществено-
историческа формация. Например в основата на английския национален език е залегнал
лондонския акцент. Това е така, защото Лондон е основен административен и
икономически център, през него минават важни пътни артерии. Основните процеси в
развоя на езика са разграничаване и обединяване.
Под процес на разграничаване(или диференциация,лат. differentiatio
“различаване,разграничаване”) разбираме такива изменения,които водят до поява на
различни диалекти в един единен език и по-нататък до разделяне на същия език на два
или повече езици. Обратен е процесът на обединяването(или интеграция,от лат. integer
“непокътнат,цял”).В такъв случай един език измества друг,като в по-голяма или по-
малка степен възприема елементи на изчезналия език
От съществено значение са и условията на живот, бит, обичаи. Например азиатските
ескимоси ловуват предимно моржове. Това е довело да развитието на конкретни
термини, които отразяват възраст, пол и други особености на моржа.
Социални диалекти (социолекти) – произлизат от нееднородността на структурута на
обществото. Подразделят се на:
 1. класови жаргони – Разлика в говора на различни касти от обществото.
Например на Хавайските острови, вождовете са използвали „дворцов език“,
който бил неразбираем за обикновния човек.
2. социолекти от арготичен тип – Към тях могат да спаднат „тайните езици“,
детски говор и тн. Предназначението на тайноречието е да скрие информация от
лица, непринадлежащи към дадена група. Характеризира се с деформация на
звуковия облик на редица думи, със специфично словообразуване, субституция
на значения, с промени по народната етимология.
3. групови говори (сленг) – Присъщ на относително отворени социални групи,
обединени от общи интереси, задължения или възрастови групи и особености –
войници, моряци, спортисти, ученици, студенти и тн. Тези социолекти са с
емоционален и експресивен характер.
4. професионални диалекти – не изпъляват коспиративна, нито експресивна роля, а
с помощта на специална терминология, предават подробна информация за
трудови операции, апаратура и др.
Идиолект – езиковата система на отделния говорещ. Идиолектите са личните диалекти,
в които откриваме известни различия в изговора, речника, граматиката и стила. Общо
казано, милионите идиолекта формират съответния език за даден момент.
3.Функции на езика и на речта
Езикът има 3 основни функции:
1. комуникативна функция – свързана с общуване в обществото, връзката език-
общество.
Ленард Блумфийлд твърди, че комуникативната функция на езика е най-важна
2. когитативна – мислеща – мислооформяща
3. Когнитивна – познавателна функция – с научаването на езика научаваме за света
около нас и създаваме картина за него
Функции на речта
Според Якобсон лингвистиката би могла да се определи накратко като изучаване
на комуникацията, осъществяване с помощта на речеви съобщения. Якобсон доразвива
идеите на Сосюр за опозицията език-реч. Той разкрива 6 задължителни компонента на
речта:
1. Отправител – емоционална функция – провокира
2. Получател – апелативна функция – апелативна - молба
3. Код (език) – общ във всичко или поне отчасти за кодиращия и декодиращия -
игрова функция
4. Съобщение (текст) – информативна функция, естетическа функция,
денотативана
5. Контекст – към който препраща съобщението – игрова функция
6. Контакт – физически канал или психическа връзка между адресанта и адресата. -
фатическа функция, магическа функция
Всеки от шестте компонента изпълнява различна езикова функция, но трудно може да
се открият съобщения, които да изпълняват само една-единствена функция.
Комуникацията изпълнява следните езикови функции:
4.Език и мислене – видове мислене, външна и вътрешна реч
Мисленето и езикът са функции на мозъка. За да има нормална реч, трябва да
функционират два основни мозъчни центъра – моторен и акустичен. Първия изпраща
команди до говорните органи, вторият обработва данните, пристигащи от слуховия
анализатор.
Има много видове мислене. За изпита ни трябват 3:
1. Образно мислене – Осъщестява се на основата на представи и образи. Не е пряко
свързано с езика. Силно развито е у художници, скулптори, архитекти. В
съзнанието на майстора предварително се появява конкретното изображение,
композиция или фигура.
2. Вербално мислене – „обичайно“, всекидневно мислене. То е най-пряко свързано
с езика. Обикновено се твърди, че всеки човек мисли на даден език. Човек може
да зпочне да мисли и на други езици, едва когато ги е овладял достатъчно добре.
3. Абстрактно мислене – Най-активен когато се разсъждава по теоретични теми.
Няма точен модел. Някои смятат, че при него липсват думи и се използват само
символи и представи. Други твърдят, че се използват и думи и образи знаци.
Най-често такъв тип мислене използват меатематици, физици, теоретици.
4. Съществуват и други форми на мислене – като музикално мислене и други
неезикови форми на мисълта, които не могат да бъдат обхванати от езика.
Естествено, нашето мислене протича, през по-голямата част от времто, през
езика.
5. За някои езика и мисълта са две, коренно различни понятия. Мисълта е винаги
нещо цяло, значително по-голямо по обем и продължителност от отделната дума.
Това, което в мисълта е симулантно, в речта се разгръща
сукцесивно/постепенно. Можем да сравним мисълта с облак, от който се лее
дъжд от думи.
6. Езиковите и мисловните процеси би трябвало да се обединят в една речево-
мислителна дейност.
Външна и вътрешна реч
Външна реч – адресатът и адресантът са различни. Тоест, две различни лица общуват
помежду си.
Вътрешна реч – адресатът и адресантът съвпадат. Тоест, човек общува сам със себе си.
Вътрешната реч винаги предхожда външната. Тя служи като междинно звено между
мисленето, протичащо в речевите зони на мозъка и пълната звучаща външна реч.
Преминаването от вътрешна към външна реч е сложен преоцес. Понякога на равнище
вътрешна реч, човек сам добре се разбира, но когато трябва да предаде, изкаже дадената
инфорация, трудно намира думи. Вътрешната реч съпровожда всички процеси в
умствената дейност.
5.Език и реч тяхното взаимотношени
В лингвистиката език и реч са две коренно различни понятия. Според Сосюр
съществува явлението РЕЧЕВА ДЕЙНОСТ. Речевата дейност е многообразна и
разнородна. РЕЧТА е едновременно единство от три страни: психическо явление –
акустичните образи на звуковата страна на думите в тяхната свързаност с понятията в
мозъка (съзнанието) на човека; физиологически процес – мозъкът предава на говорните
органи съответващ на акустичния образ на думата импулс на учленението и в звуков
вид; физически процес - звуковите вълни се разпространяват от устата на говорещия
към ухото на слушащия. Речевата дейност принадлежи едновременно и на
индивидуалната сфера – свързана е с индивида, и на социалната сфера – свързана е с
колектива.
Езикът не се покрива с речвата дейност. Той е една определена и съществена част от
нея. Езикът се свързан със социалната страна на речевата дейност, външен спрямо
индивида, който не може нито да го създава, нито да го променя.
Речта е изпълнителната част на речвата дейност – нейното изпълнение е винаги
индивидуално. Речта е индивидуален акт на воля и разум, в който се разграничават:
1. Комбинациите, чрез които говорещия използва езиковия код, за да изразява
собствената си мисъл.
2. Психофизическият механизъм, който му позволява да екстериозира тези
комбинации (да ги възпроизведе).
Разграничавайки езика от речта ние разграничаваме:
1. Социалното от индивидуалното
2. Същественото от допълнителното
Езикът и речта в тяхното съотношение
Изследването на речвата дейност сопред Сосюр обобщава две части: Едната има за
обект езика – социален по своятя същност и независим от индивида; другата част, има
за обект речта като индивидуална страна на речевата дейност. Тези два обекта са тясно
свързани и взаимно се предполагат: Езикът е необходим, за да бъде речта
разбираема, а речта е необходима, за да се установи езикът (фактът на речта
винаги предхожда факта на езика).
Ние научаваме родния си език като слушаме другите; той се наслагва в нашия мозък
само след многобройни опити. Накрая речта е тази, която кара езика да еволюира.
Следователно езика е оръдие и продукт на речта.
Езикът съществува в колектива под формата на сбор от отпечатъци, намиращи се във
всеки човек, ностиел на съотвтния език. Речта е представена в самия този колектив като
сбор от това, което казват хората и включва: индивидуалните комбинации на тези, които
говорят; актовете на изговяряне, необходими за реализирането на тези комбинации.

Език
инвариант, общ, социален
абстрактен
потенциал (potentia)
„неутрален“
отн. статичен, неизменяем
нелинеен (понятия)
Реч
варианти, частна, индивидуална
материална
реализация (realisatio)
конкретна, ситуитивно обусловена
динамична, изменяема
линейна, последователна, свързана

Семиотика. Знак, видове знаци, знакови системи

Семиотика – Семиотиката е наука за знаците, знаковите системи. Тя се занимава със
знакови системи в природата и обществото. Появата на семиотоката като наука е
предвидена от Сосюр под названието семиология.
Същност на знака – Предметът, думата (в звуков или графичен вид) ни дават
информация не за себе си, а чрез себе си за друго явление или предмет. Следователно,
когато възприемаме първия предмет, явление, ние разбираме, че всъщнност става дума
за втория предмет, явление. Единството от двата предмета се възприема като знак.
Първият предмет е материалната страна на знака, втория предмет е смислово
съдържание на знака.
При определението на същността на знака се открояват три момента:
1. Сeтивно възприемаем обект – предмет, явление, звук, светлина, действие
2. Обектът представя друг обект и носи инфомация за него
3. Информацията се предава на възприемащия обекта при определна ситуация
Така може да се обобщи: Знакът е единство от две страни – сетивно възприемаем
обект и информация за представяния от него обект.
Определение на знака – Знака е сетивно възприемаем обект, който представя друг
обект и носи информация на възприемащия този обект. Знакът е информационен обект.
Той представя не себе си, а някакъ друг, намиращ се извън него, обект.
Знакова система – съкупност от еднородни знаци – материалната им страна е
еднотипна, символната им страна е свързана с тяхната обща функция. Пример –
пътните знаци като знакова система са материално еднакво изразени и функцията им е
да регулират движението на превозните средства. Знаковите системо могат да бъдат
прости и сложни. Проста система – знаците не се комбинират помежду си. Пример –
пътни знаци. Сложна система – знаците се комбинират помежду си. Пример – цифри.
Знаковата система се състои от поне два знака. Отворена е когато броя на знаците се
променя(отпадат и се вкючват). Затворена е когато броят им е постоянен. Пример –
цифрите са от 0 до 9.
Произволност и мотивираност на знака
 1. Произволност – Между знака и обозначавания от него обект може да няма връзка
– знакът(обозначаващия обект) е произволно избран спрямо обозначавания
обект. Пример – синия цвят на полицейската лампа е произволно избран.
Можеше и да е друг цвят. В този случай връзката е условна, случайна. Този знак
е устанновен по споразумение.
2. Мотивираност – Между знака и обозначавания от него обект може да има връзка
– знакът(обозначаващия обект) не е произволно избран, той произтича от
същността на обозначаваня обект. Пример – червния цвят на светофара
произтича от идеята за кръв, катастрофа. В този случай връзката е природна,
естествена.
План на изразяване и план на съдържание – Знакът е единство от материална и
смислова среда. За тези две страни са създадени теории предимно оглед на езиковя
знак: план на изразяване и план на съдържание(Л. Йелмелев), означаващо и
означаемо(Сосюр).
1. План на изразяване – Всеки знак има различна материална страна като негов
план на изразяване(означаващо) във вид на предмет, звук, светлина, цвят,
движение,др. В обобщен вид материалната страна на знака се състои от материя,
енергия, действие. От своя страна материята, енергията, действието се
разглеждат като субстанция на изразяването(физически субстрат). Чрез своя
план на изразяване знакът става сетивно възприемаем за получателя и на тази
основа изпълнява своята функция - да даде информация за обозначаващия обект.
За плана на изразяване откъм неговата сетивно възприемаема страна се
употребяват термините експонент и знаконосител. Знакът откъм конкретно
реализираната му материална страна се разглежда като репрезентамен.
план на изразяване – всеки знак има различна материална страна във вид на предмет
(звук, светлина, цвят, графика, движение) – материална страна на знака. Чрез своя план
на изразяване знакът става сетивно възприемаем за получателя и на тази основа
изпълнява своята функция – да даде информация за означаем обект.
2. План на съдържание – Всеки знак има различна смислова страна като негов
план на съдържание(означаемо) във вид на значение на знака. Планът на
съдържание на знака е свързан със същността на представяния, замествания
обект. Пример – звънец в училище е знак за край или началото на учебен час.
Значението на думата като знак е нейният план на съдържание.
((((((Терминът план на съдържание се разглежда преди всичко във връзка с
езиковия знак в две насоки:
А – в стеснен смисъл – съвкупност от сведениия за даден клас обекти – Пример
– знакът кон се отнася до всички животни от този вид
Б – в разширен смисъл – включва в себе си различни съставки: сведения за
обозначавания обект(денотат,референт); съдържанието на
понятието(сигнификант); емоционални прибавки(конотат); и др. )))))))

НАКРАТКО: Планът на съдържание е съкупност от различни

смислови(семантични) съставки.
Функции на знака
Знакът при неговата реализация изпълнява определен брой функции:
1. Апелативна – чрез знака адресантът оказва подбудително въздействие върху
адресата. Пример – Затвори вратата!
2. Емотивна – чрез знака адресантът изразява своите чувства, настроения,
преживявания и създава съответната нагласа у адресата – върху него косвено е
оказано емоционално въздействие. Пример – чрез възклицателно изречение като
сложен езиков знак адресантът може да изрази различни емоции – тъга, радост,
омраза.....
3. Когнитивна – функцията на знака да съхранява чрез своя план на съдържание
познание за обозначавания от него обект.
4. Магическа
5. Метаезикова
6. Номинативна – функцията на езиковите знаци да назовават обекти и да бъдат
техни названия(имена). Всяка дума или словосъчетание като езиков знак е
название на обект и в този смисъл изпълнява номинативна функция.
7. Репрезентативна – функцията на знака да изпълнява основоното си
предназначение – да обозначава даден обект извън себе си и да дава информация
за него. Затова тази функция има синоним – денотатива или реферативна
функция
8. фатическа
САМО ТЕЗИ,КОИТО СА ОБЯСНЕНИ СА ВАЖНИ ЗА ИЗПИТА!!!!!! ДРУГИТЕ
СА САМО ЗА ИНФОРМАЦИЯ
Семантичен триъгълник – триъгълник на Г. ФРЕГЕ

Въз основа на определението на знака могат да се извлекат три компонента: знак,

обозначаващ обект(денотат, ОЗНАЧАВАЩО), смисъл(значение, ОЗНАЧАЕМО,
понятие).
А – знакът (дума = знак)
Б – смисъл(понятие = смисъл)
В – денотат(предмет = денотат)
Съотношения:
А : Б – знакът има смисъл(значение)
А : В – знакът обозначава обект
Б : В – смисълът се отнася към денотата

Класификация на знаците
В теорията на семиотикат знаците се разпределят на различни видеове според
определен критерий. Основен критерий е съотнесеността на знака към обозначавания
обект. Въз основа на този критерий са разработени други типологии на знаците спред
начина на възникване, според вида на знаковата система, според случая на употреба и
др. НАЙ-ВАЖНИ СА ИЗПИТА СА КЛАСИФИКАЦИИТЕ НА Ч.ПЪРС – класификация
спрямо обектната им съотнесеност И БЮЛЕР – Естествени и изкуствени
знаци/класификация спрямо начина на въникване!!!
Видове знации според обектната им съотнесеност –
Икона, индекс, символ – Знаците според обектната им съотнесеност се
разделят на три типа знаци: - класификация на Ч.Пърс
1. Знак икона – знакът се определя като икона, когато между знака и
обозначавания обект има сходство, еднаквост.
2. Знак индекс – знакът се определя като индекс, когато обозначавания от
него предмет оказва въздействие на самия знак. Чрез индекса като знак
указател се посочва обектът. Има индекси с причинно-следствена връзка
между знак и обект(димът е знак за огън) и такива без(всяка указателна
табела).
3. Знак символ – знак се определя като символ, когато връзката между плана
на изразяване и обозначавания обект е условна(произволна,
немотивирана). Думата като езиков знак стои най-близко до символа.

1. Знак икона – знакът икона е изображение на обозначавания от него

обект(денотат, реферат). Той е подобен на него – изцяло или непълно.
Иконичните знаци са изображения.
2. Знак симптом – знакът симптом(признак) е естествен(природен) знак. Той дава
информация, но НЕ се използва като средство за общуване. Връзката между
знака и денотата е на причинно-следствена основа. Пример – димът в гората е
знак за запален огън.
3. Знак сигнал – знакът сигнал е предварително договорен знак като обозначител
на определено смислово съдържание с комуникативен характер. В този смисъл
той е изкуствен знак. Знакът сигнал предизвиква някаква промяна в поведението.
Пример – зелен светофар и червен светофар.
 4. Знак символ – знакът символ изразява в обощен вид абстрактна идея или
система от идеи въз основа на договореност (или обичаи и традиции). Пример –
гълъб с маслено клонче – мир, черното в Европа е символ на скръб.
Видове знаци спред начина на възникване – класификация на Бюлер –
Според начина на възникване знаците биват два вида: естествен знак и изкуствен
знак.
1. Естествен знак – природен знак: някакво природно свойство на предмет,
явление, действие се възприема като обозначаващ обект. Знакът симптом е
естесвен(природен). Знакът сигнал е изкуствен – създаден е по договаряне.
2. Изкуствен знак – създаден от човека по договаряне.

Лингвосемиотика
Езикът – универсална код
Езикът се определя като универсален код за общуване въз основа на две представи за
него: езикът е универсално средство за общуване, езикът е езнакова система(код). Чрез
тази знакова система може да се изрази всяка мисъл.
Езикът като знакова система
1. Езикът е универсално средство за общуване между хората – използва се във
всички сферни на човешката дейност.
2. 2 метода на функциониране – във външна и вътрешна реч
3. Езиковата знакова система изпълнява съвкупност от функции –
комуникативна, познавателна, репрезентативна, емотивна, номинативна,
сигнификативна и др.
4. Езикът е естествена знакова система – тя е първична спрямо изкуствените
знакови системи, а те са вторични спрямо нея.
5. Езиковите знаци изразяват емоциите на човека, затова се говори за
емотивна функция на езиковия знак.
6. Езикът е динамична знакова система - той постоянно се развива и
усъвършенства. Ние сме проводници на езика, използваме го, но не можем да го
променяме.
7. Многозначност на думите като знаци
Същност на думата като езиков знак
Според Сосюр, “езиковият знак свързва ….. понятие и акустичен образ” , означаемо и
означаващо . Знакът е “двустранна психична същност”.
Езиковият знак свързва не вещ и название, а понятие и акустичен образ. Езиковият знак
е двустранна психическа същност от понятие и акустичен образ.” Акустичен образ е
слуховата представа в нашето съзнание от звуковата страна на думите, има психичен
характер. понятието е форма на мисленето и също има психичен характер. за тези две
страни на знака Сосюр предлага термините, съответно, означаващо (акустичен образ в
нашето съзнание) и означаемо (понятието).
Според Сосюр: дума(знак) = означаващо + означаемо
Означаващотото за Сосюр не е материално, звуковия поток, а акустичния образ на
думата в съзнанието.
Означаемото за Сосюр
За Сосюр разбирането на думата е изцяло на психологическа основа. ( акустичен образ
+ значение)
Свойста на думата като знак
1. Двойственост на означавощото – нещо идеално + нещо
материално???????????????????????????????????????
2. Произволност (формулирано от Сосюр) – връзката между означаемотот и
означаващото е произволна. Първичната връзка е произволна, след това тя става
неразривна.
3. Мотивираност – задължително свойство на думите в даден език в различни
аспекти; нагаждане на заемки към родния език
4. Изменяемости и неизменяемост +
Променя се означавощото – звуковия поток се променя, но значението си остава
същото
Променя се означаемотот – променя се значението, звуковия поток си остава
същия.
5. Стойност(значимост) – за да се уточни стойността на всяка дума е необходимо тя
да бъде съотнесена в системата на езика с други думи. при това съотношение в
системата на езика думата придобива допълнителен семантичен компонент,
който Сосюр нарича стойност. За да се определи стойността на думата ‘хубав’
ние я съотнасяме с други думи – синоними и антоними [хубав-грозен; хубав-
красив-прекрасен-прелестен]. Точно ‘хубав’ придобива допълнителни смислови
съставки, всяка от думите в посочения синонимен ред има своя стойност спрямо
останалите думи и на тази основа те се градират по значение и това определя
избора им при употреба.
6. Линейност – акустичните образи на думите не се появяват едновременно, а се
появяват последователно, един след друг.
ТУКА Е МИ Е СУПЕР НЕЯСНО ОТ ИНТЕРНЕТ ПОТЪРСИ
ДОПЪЛНИТЕЛНООООО!!!!!!!!

Фонетика – как звучат и как се произнасят звуковете

Фонетика – наука за звуковете в речта. Има два вида фонетика:
1. Артикулационна фонетика – описва как говорния апарат учленява звуковете
 2. Акустична фонетика – описва физическите свойства на звуковете(звуковите
вълни)
Предмет на фонетиката
Фонетиката е наука за звуковия строй. Тя изследва говорните звукове,
суперсегментарните явления (ударение, видове интонация и др.), проблемите на
сричката, звуковите промени, законите за звуковата съчетаемост.
Говорен апарат
Говорния апарат е съставен от :
1. Респираторен(дихателен) апарат – бели дробове, бронхи и тряхея. Осигурява
въздушна струя
2. Фонационен(гласов) апарат - гласни струни(гласилки), разположен е в

ларинкса(гръкляна). Озвучава въздушната струя.

3. Артикулационен(учленителен апарат) – състои се от 3 кухини, разположени над
ларинкса: гърлена(фарингална), носна(назална), устна(орална). Обработва и
дооформя издишаната въздушна струя, за да се образуват акустично
диференцирани звукове.
1. Гърлена(фаринглана) кухина – съхранява ларинкса и хранопровода с устната
и носната кухина. Има ограничено значение за образуването на звуковете.
Служи като проход, през който преминава въздушната струя. Може да
променя обема си благодарение на движението на езика.
2. Носна(назална) кухина – не променя обема и
формата си, заради което има втторостепенно
значение за образуването на звуковте на речта.
Може да се затваря чрез повдигането на мекото
небце.
3. Устна(орална) кухина – има най-
голямо значение за учленяванео на
звуковете. В нея се образуват
 множество звукове, благодарение на устните, зъбите, венците, небцето и
езика.

Звук
Формиране на звук
1. Респирация
2. Фонация
3. Артикулация
Звук - Вълнообразно движение на въздушната среда, което се предизвиква от
трептенията на въздушните частици. В говорния апарат трептенията на въздушната
среда могат да се предизвикват от два източника:
1. Гласните струни
2. Пречките по пътя на издишната струна
В зависимост от периодичността на трептенията на въздушните частици има два вида
звукове:
1. Тон - звук в резултат на ПЕРИОДИЧНО трептене. Тоновете възникват от
периодично трептене на гласните струни и на въздушните слоеве в кухините.
2. Шум – звук в резултат от НЕПЕРИОДИЧНО трептене. Шумовете се получават
от преодоляваните от въздушната струя пречки – така се получават
непериодични трептения на устите, на езика, на мъжеца и въобще на въздушната
струя, триеща се в говорните органи.
Гласни звукове = само тон
Сонорни и глайд = много тон и малко шум
Звучни шумови съгласни = много шум и малко тон
Беззвучни шумови съгласни = само шум
Височина на звука – зависи от броя трептения за единица време – колкото по-бързо
трепти едно тяло, толкова по-чести и къси са звуковите вълни и толкова по-висок е
звукът. Измерва се в херцове. Силата на човешкия глас зависи от тласъка на издишаната
въздушна струя – колкото по-силно изтласкаме въздуха, толкова по-голяма ще е
амплитудата на въздушните трептения и толкова по-силен ще бъде издаденият звук.
Трайност на звука – зависи от времето, през което трае въздействието на звуковите
вълни от даден тип върху нашия слух. Измерва се в милисекунди. Началният и
крайният момент на вибрирането представляват границите на трайността на звука. Във
фонетиката трайността на звука се нарича КВАНТИТЕТ!! – ВАЖНО ЗА ИЗПИТА!!!!

Гласни Съгласни
Положение на При учленяването на гласните При учленяването на съгласни
говорните говорните органи се разтварят говорните органи се доближават и
органи и въздушната струя излиза образуват ПРЕЧКА пред
СВОБОДНО въздушната струя
Различна РАВНОМЕРНО ЛОКАЛИЗИРАНО
напрегнатост НАПРЕЖЕНИЕ по целия (НЕРАВНОМЕРНО)НАПРЕЖЕН
на говорните говорен апарат ИЕ в мястото на образуване на
органи  НЕЛОКАЛИЗИРАНА учленителната пречка по пътя на
АРТИКУЛАЦИЯ издишаната въздушна струя
 ЛОКАЛИЗИРАНА
АРТИКУЛАЦИЯ
Интензивност По-слаба издишна струя По-силна въздушна струя, за да се
на идишната преодолее пречката(особено при
въздушна струя беззвучните съгласни)
Акустично Гласните съдържат САМО Съгласните винаги съдържат
различие ТОН. ШУМ: САМО ШУМ или ШУМ
И ТОН

Класификация на гласните звукове

Според движението
на езика хоризонтално (във водоравня плоскост – напред-назад):
1. Гласни от преден ред – и,е
2. Гласни от среден ред – а,ъ
3. Гласни от заден ред – о,у
ПРИ НЯКОИ КЛАСИФИКАЦИИ НЯМА ГЛАСНИ ОТ СРЕДЕН РЕД. ТОГАВА ОТ
ЗАДЕН РЕД СА: а, у, о, ъ
Според движението на езика вертикално (в отвесна плоскост – нагоре-надолу):
1. Гласни с високо положение на езика – и, у
2. Гласни със средо положение на езика – е, ъ, о
3. Гласни с ниско положение на езика – а
Според участието на устните:
1. Лабиални (устнени, закръглени) – о, у
2. Нелабиални (неустнени, незакръглени) – и, е, а, ъ
Според участието на мекото небце (носната кухина):
1. Назални (носови) – в съвременния български НЯМА носови съгласни
2. Неназални (неносови, орални) – а, ъ, о, у ,е, и
3. В старобългарския има две носовки – голяма и малка носовка
Според широчината на прохода в устната кухина:
1. С тесен проход – и, ъ, у
2. С широк проход – е, а, о
Според височината на основния тон:
1. Високи по тон – и, е
2. Средни (полувисоки) по тон – ъ, а
3. Ниски по тон – у, о
Според дължината (Квантитета) на гласните:
1. Кратки – а, ъ, о, у, е, и
2. Дълги – в съвременния български няма дълги гласни
Според окраската на гласните:
1. Гласните в българския не се различават по този критерии
2. В немския кратките гласни са отворени (звучат отворено), а дългите са
затворени( звучат затворено)
3. Във френския гласните със средно положение се делят на отворени и затворени.
Според съотношението между двата форманта:
Формантите са резонаторните тонове на
гърлената кухина (първи формант) и на
устната кухина (втори формант)
1. Дифузни – и, ъ, у
2. Компактни – е, а, о
Тембър на звука – тембърът на звука представлява
неговата специфична окраска. Когато едно тяло трепти,
трептят и неговите отделни части – така от цялостното трептене на едно тяло се
произвежда звук с основна честота(основен тон), а от трептенията на неговите части се
произвеждат допълнителни тонове (обертонове). При трептенеtо на гласните струни се
създава основен тон, а в резултат на трептенията на частите на гласните струни се
получават и обертонове – тези слаби тонове се усилват от резонаторите и определят
тембъра на звука. Говорния звук акустично е сложен по съста, тъй като се състои не
само от основен тон, но и от обертонове и резонаторни обертонове. Количеството на
обертонове и тяхното отношение към височината и силата на основния тонопределят
специфичния акустичен характер на звука, т.е. неговия тембър или темброва окраска.
Резонаторни обертонове – Специфичния тембър на всеки конкретен речев звук се
получава от резонаторните му характеристики, т.е. от допълнителните резонаторни
тонове, които се наслагват над основния тон.
Резонанс – физическо явление, което се проявява, когато едно еластично тяло, наречено
резонатор, започва да звучи, усилвайки звученето на друго еластично тяло. Гласовият
канал е система от резонатори (гърлената, устната и носната кухина), които усилват
дадени честоти.

Класификация на съглсните звукове

Според вида на пречаката:
1. Преградни (оклузивни) – п, п’, б, б’, т, т’, д, д’, к, к’, г, г’
2. Преходни – ф, ф’, в, в’, с, с’, з, з’, ш, ж, х, х’
3. Преградно – проходни – ц, ц’, дз, дз’, ч, дж
4. Вибрантни (редуване на преграда и проход) – р,р’
5. Латерални ( преграда в средната част на устата и два странични прохода от
двете страни на езика или един страничен проход от едната страна на езика)
– л, л’
6. Назални (преграда в устната кухина и проход в носната кухина) – м, м’, н, н’
Според мястото на пречката:
 1. Билабиални (двуустнени) – п, п’, б, б’, м, м’
2. Лабиодентални (устнено-зъбни) – ф, ф’, в, в’
3. Дентални (зъбни) – в българския няма
4. Интердентални (междузъбни) – в българския няма – В ИСПАНСКИЯ
5. Алвеодентални (венечно зъбни) – т, д, с, с’, з, з’, ц, ц’, дз, дз’, л
6. Алвеоларни (венечни) – н, р
7. Посталвеоларни (преднонебни) – ш, ж, ч, дж, т’(тях), д’(дял), н’, р’, л’
8. Палатални (твърдонебни) – к’(кюфте), г’(гьол), х’(Хюстън), й
9. Веларни (меконебни) – к, г, х
10. Увуларни – в българския няма
11. Фарингални ( гърлени) – в българския няма (арабско г)
12. Ларингални (гръклянни) – в българския няма

Според активния учленителен орган:

Лабиални:
1. Билабиални (двуустнени) – п, п’, б, б’, м, м’
2. Лабиодентални (устнено-зъбни) – ф, ф’, в, в’
Коронални:
1. Апикални – р, р’
2. Ламинални – т, т’, д, д’, с, с’, з, з’, ц, ц’, дз, дз’, л, л’, н, н’, ш, ж, ч, дж. ДЕМЕК
– алвеодентални + алволарни + посталвеоларни
Дорсални – к’(кюфте), г’(гьол), х’(Хюстън), й – Палатални, к, г, х – ВЕЛАРНИ,
Увуларни – тия дето ги няма в българския
Увуларни (мъжечни) – нем.r
Радикални – няма ги в българския ( = фарингални)
Глотални (гласилкови) – няма ги в българския, Проходно h (=ларинглани)

Според дейността на мекото небце (устната кухина):

1. Назални (носови) – м, н, м’, н’
2. Неназални (неносови) – всички останали съгласни

Според съотношението тон – шум:

Шимови:
1. Звучни (шум + малко тон) – б, б’, в, в’, д, д’, з, з’, дз, дз’, дж, ж, г, г’
2. Беззвучни (само шум) – п, п’, ф, ф’, т, т’, с, с’, ц, ц’, ч, ш, к, к’, х, х’
Сонорни (много тон + малко шум) – л,л’, р, р’, м, м’, н, н’

Според общото слухово впечатление (в зависимост от вида на пречката):

1. Експлозивни (избушни) (= преградни) – п, б, т, д, к, г
2. Фрикативни (търкави) (= проходни) – ф, в, с, з, ш, ж, х
3. Африкати (притъркави) (= преградно – проходни) – ц, дж, ч, дж
4. По този критерии сонорните съгласни се делят на:
1. Назални (носови) – м, н
2. Ликвидни (плавни) – л, р

Според окраската:
1. Твърди (непалатални) – п, б, м, ф, в, т, д, с, з, ц, дз, л, н, р, к, х, ш, ж, ч, дж
(само твърди)
2. Меки (палатални) – п’, б’, м’, ф’, в’, т’, д’, с’, з’, ц’, дз’, л’, н’, р’, к’, г’, х’, й
(само мека)
Според дължината (квантитета) на съгласните:
1. Кратки съгласни – в бъгларския всички са кратки
2. Дълги съгласни (геминати) – няма, но се срещат, когато има удвояване –
есенно, ранно, поддавам, клъввам
Според възможността за удължаване на съгласните (в зависимост от вида на
пречката):
1. Мигови (=преградни) – п, б, т, д, к, г
2. Трайни/продължителни – ф, в, с, з, ш, ж, х (=проходни); р (=вибранти); л
(=латерални); м, н (=назални)
3. Преградно-преходните съгласни – ц, дз, ч, дж; са по-скоро мигови, тъх като
не могат да се удължават в цялост (само вторият проходен елемент може да
се удължава, т.е. е ТРАЕН)
Вторична артикулация
1. Веларизация – повдигане на задната част на езика към мекото небце (велум)
2. Палатализация – повдигане на средната част на езика към твърдото
небце(палатум).
3. Лабиализация – закръгляне на устните (лабиа)
4. Фарингалиизация – свиване на фаринкса

9.Синхрония и диахрония. Статика и динамика

Оста АВ – ос на едновременност. Засяга отношенията между съществуващи неща,

където всяка намеса на времето е изключена.
Оста – СД – ос на последователност, върху която може да се разглежда едновременно
само едно нещо, но където са разположени всички изменения на нещата от първата ос.
Според Сосюр съществуват два вида лингвистики – синхронична и диахронична.
Синхорнично е всички, което се отнася до статичния аспект на нашата наука, а
диахронично – всичко, което е свързанно с еволюция.
Синнхорничната лингвистика – изследва езика като система от елементи, взети в
техните отношения, ЗА ДАДЕН МОМЕНТ. Един „момент“ не е точка, а повече или по-
малко продължителен период от време, през който сборът от настъпилите изменения е
съвсем малък. Може да е десет години, едно поколение, едно хилядолетие, един век.
Възможно е за един дълъг интервал, език да се промени едва, за да настъпят значителни
промени за няколко години. Така че при синхронията става дума за ОТНОСИТЕЛНО
ЕЗИКОВО СЪСТОЯНИЕ, при което езиковата система запазва своята обща
конфигурация.
Диахроничната лингвистика – изследва езика ВЪВ ВРЕМЕТО, В ПРОЦЕС НА
НЕГОВОТО РАЗВИТИЕ. Изучава отношенията на последователни елементи, които се
заменят едни други във времето. Абсолютна неподвижност не съществува. Всички
части на езика са подложени на изменение. На всеки период от време съответства по
значима или незначима еволюция.
Има случи, при които език няма история, тоест той може да бъде изследван само за
„даден момент“. Този метод е дескриптивен.
Някои езиковеди слагат = между синхриния и статика, диахрония и динамика. Други
смятат, че съдържанията им не винаги съвпадат.
Статика – самото състояние на езика в даден момен като функционираща система.
Стремежът на езика да бъде устойчив, с цел да може да изпълнява функциите си на
средство за общуване. Статиката позволява на езика да бъде в състояние на
комуникативна пригодност. Синхронията произтича от езика!
Динамика – езиковата система е в състояние на динамика – стремежът на езика да бъде
подвижен, да се изменя с цел да преообразува и усъвършенства. По този начин езикът
ще може да обслужва още по-добре своите носител. Динамика дава възможност на
езика да изпълнява своите функции още по-безупречно в хода на общуването.
Синтагматика и парагдиматика
Синтагма е съединение(съчетание) от два езикови елемента по определи правила в
тяхната линейност в потока на речта. Терминът синтагма е въведен от Фердинанд дьо
Сосюр. Според него синтагма е всяко подчинително свързване на два и повече знака с
цел да се образува съчетание от по-високо йерархично равнище – дума, израз,
изречение. Този термин се употребява и като термин в синтаксиса, равен на
словосъчетание.
Синтагматика - изследването на линейната реч като последователност от съответните
елементи (речеви единици) и техните отношения. Например, речта представлява
последователност от изречения намиращи се във връзка (отношение) помежду си, т.е.
речта се сегментира на изречения. Изречението пък е последователност (линия) от
синтагми намиращи се във връзка помежду си, т.е. то се сегментира на синтагми.
Синтагмата е последователност пък от думи, намиращи се в отношения помежду си.
Думата е последователност от морфеми намиращи се в отношения помежду си.
Морфемата е линия фонеми, намиращи се в отношения помежду си. С други думи
отношенията на елементите в тяхната линейна последователност се наричат
синтагматични отношения.
Парадигма -
Парадигматика – Под парадигматика се разбира извеждането на сегментите (изречения,
синтагми, думи, морфеми, фонеми/звукове) от речта и подреждането им в таблички (на
гръцки тези таблички са наречени парадигми), въз основа на тяхната функция
(значение).
Синтагматични отношения – единициите на езика се разполагат в потока на речта в
линейна последователност: изречение след изречение, дума след сума, морфема след
морфема, фонема след фонема и тн. Така образуваните думи, изречния, мморфеми са
синтагми. Затова отношенията между членовете на дадена синтагма се определят като
синтагматични отношения. Синтагматичните отношения се разглеждат като два
основни вида синтактични връзки: съчинителни отношения (ПАРАТАКСИС) –
членовете на словосъчетанията са равноправи – неподчинени един на друг (майка и
дете, ям и пия). Подчинителни отношения (ХИПОТАКСИС) – единия член на
словосъчетанието, на изречението е подчинен на другия (красиво дете, пия вода, вървя
бавно)
СИНТАГМАТИЧНИТЕ ОТНОШЕНИЯ СА ПРАВИЛАТА НА ЕЗИКА КАТО
СЪВКУПНОСТ МЕЖДУ ЕДИНИЦИТЕ НА ЕЗИКА ПРИ ТЯХНОТО РЕАЛИЗИРАНЕ.
Парадигматични отношения – Членовете на парадигмата се намират в отношения
помежду си и на тази основа се говори за парадигматични отношения – между фонеми,
морфеми, лексеми. Или с други думи във всяко равнище на езика като парадигма от
парадигми съществуват парадигматични отношения. Те са свързани с характеристиката
на езика като система от системи.

Фонология

Фонема – осмислянето на звука с неговата вариативност. Звуков тип, който изгражда

думите и играе значителна функция да различава една дума от друга. Фонемата е
инвариант.
Алофон – разновидности на звука в речта. Алофоноите са варианти на фонемата.
Пример – ако разгледаме фонемата „н“ в думите нива,нос,нула,нека,танго. Навсякъде
имаме фонема Н, но нейната реализация е различна във всяка дума, което ни дава
нейните вариации. Пред ‚и‘,е‘ звукът „н“ се смекчава - палателизация. Пред ‚о‘ и ‚у‘ н
се лабиализира. Сборът от всички реализации(алофони) на „н“ ни дават фонемата „н“.
Признаци на фонемата
Диференциални признаци на фонемата – Тези признаци различават една фонема от
друга. Признаците, които са общо за вариантите на дедена фонема.
Недиференциални признаци – различават една алофона от друга. Различават алофоните
на една и съща фонема. Признаците, които са специфични за отделния
вариант(алофон).
Кореалативна опозиция – най-елемментарна – когато фонемите се различават само по
един диференциален признак. Пример: съпоставяме звучна и беззвучна съгласна. Бил –
пил.
ВАЖНО!!!! Може да сравняваме фонеми само в рамките на една и съща дума!!!!!!!!!!
Функции на фонемата
1. Изграждаща/строителна(конститутивна) функция – фонемите изграждат думи.
2. Различителна(дистинктивна) – Думите се различават
1. Словоразличителна – различава думи, не само със смяна на фонеми, но и със
промяна на броя фонеми. Пр. Сол,гол,дол,вол,дол
2. Форморазличителна – различава форми на една и съща дума. Промeни при
корена. Пр. Жена – жени, чета – четем
Варианти и позиции на фонемата
1. Основни варианти <-> силна позиция на фонемата. Точно определени са
позициите на гласните и съгласните, когато звукът е максимално чист,
максимално близък до изолирания звук. Когато имаме съгласна + А(под
ударение), тогава съгласната е в силна позиция – пр – каня,патя,раздавам, НО
изяждам – има зя – не е в силна позиция.
Когато имаме гласна, за да е в силна позиция тя трябва да е под ударение. Най-
оптимално е гласната да е между две билабиални - пр – мама,бебе.
2. Комбинаторен/позиционен вариант на фонемата <-> слаба позиция.
При слабата позиция има ясно влияние на околната звукова среда. Щом една
гласна не е под ударение, значи тя е в слаба позиция.
Позиционния вариант – зависи от позицията на фонемат в думата. Пример -
3. Редукция(слаба редукция) – недуарено А клони към тясно Ъ, неударено Е клони
към У, неударено О клони към У. При слабата редукция фонемата започва да
клони към съответната стеснена. Когато има фонетична промяна тогава има
пълна редукция – тоест променя се цялата фонема. Когато има пълна редукция
от Е към И, и от О към У тази промяна е некнижовна. Пълна редукция от А към
Ъ може да е книжовна – пример – чета(т). Въпреки че пишем А, правоговорно се
произнася Ъ, или благодаря – пишем Я, а произнасяме (р‘ъ).
При много слаба позиция на фонемата може да доведе не до редукция, а до
промяна на фонемата. Пример – град. След звучна гласна, ние обеззвучаваме
сългасната след нея. Това се нарича десоноризация. В англ. и френски няма това
явление.
Лексикология
Лексикология – наука, която има за обект да изучава думата и речниковия състав на
езика.
Теория на думата
От линглофилософска гледна точка се разглежда връзката дума – понятие? Не всяка
дума е понятие в езика, що се отнася до външната ни реч. Много често думите имат
повече от едно значение и в езика имат много преносни значения. Връзкат дума-
понятие е както език-мисъл. Думата е универсалният езиков знак. Знак =
означаващо(това, което възприемаме чрез сетивата си, при думата е звуковия състав) +
означаемо(при думата е лексикалното значение). Първичното означавощо е това, което е
на ниво вътрешна реч. При Сосюр и двете имат психологичен характер, а не
материален. Двойствен характер на означаващото – когато мислим чрез езика –
вътрешна реч, и когато има комуникация – същинска реч.
Номинативна функция на думата
Номинативна(назоваваща) функция на думата – обръща се внимание на това, че в много
случаи думата назовава обект. Триъгълник на Фреде – дума(знак) – денотат(обект от
действителността) – десигнат. Има двустранни връзки между всички елементи.
Думата като знак
Значението на думата не се изчерпва с понятието. Думата е название на понятието, което
назовава обекта. ( сетете се за онзи триъгълник обект- езиков знак – понятие).

Според Сосюр, “езиковият знак свързва ….. понятие и акустичен образ” , означаемо и
означаващо . Знакът е “двустранна психична същност”.
Според Сосюр: дума(знак) = означаващо + означаемо
Означаващотот за Сосюр не е материално, звуковия поток, а акустичния образ на
думата в съзнанието.
Означаемото за Сосюр
За Сосюр разбирането на думата е изцяло на психологическа основа. ( акустичен образ
+ значение)
Лексема, алолексии, лекси
Лексема – инвариант - основна единица на лексикологията. Термин не ниво език, има
обощаващ характер.
Алолексии – вариант – Това, което реално срещаме в речта. Граматичните форми на
думите.
Лекса – конкретната форма на думата в дадено изречение.
Омоними, омофони, омографи
- омоними- еднакви в план на изразяване- и при изговаряне и при писане (коса- коса)
- омофони- еднакви в план на изразяване само при изговаряне, различни при писане
(куп- куб, пот- под)

- омографи- еднакви в план на изразяване само при писане, различни при изговаряне
(вълна- вълна ( разлика е ударението))

Семасиология – думата в план на съдържании – лексикалн+о значение

Семема – език – инвариант – съвпада с първото речниково значение на една дума. В
семемата са заложени основите на значението и от нея се образуват всички преносни
форми.
Алосеми – реч – варианти – преносни значения
Сема – употребата на дадена алосема в дадено изречение. Сема също така може да се
разбира като минималната значеща единица в думата – глав-а. Глав е сема, защото е
корен на думата и е най-малката единица със значение в думата. ТОВА НЕ Е МНОГО
ВАЖНО!!!
Пряко значение – значението, което е свързано с номинативната функция на думата.
Преносно значение – пренос на значение. Метафори и метонимии.Полисемия и
моносемия – повечето думи са полисемни, което е типично за човешкия език.
Историзми и архаизмите са моносемни.
Опозицията пряко–преносно може да се разгледа в план на основно,първично -
производно,вторично.
Абстрактно значение – думи, които няма номинативна функция – не назовават
определен обект – радост, старост.
В етимологичен план можем да видим как от една конкретна дума се получава
абстрактната дума.
Семантично поле – думи, които имат сходни семантични структури.
Пример – общо семантично поле на животните, в което влизат думи, свързани със
всякакъв вид животни.
Вътрешна форма на думата – обяснява се до колко, морфолигичния строеж на думата
определя лексикалното значение на думата. Дали можем лесно да си обясним дума,
гледайки нейният морфемен състав.
Пример – у-чи-тел, хлеб-ар-ниц-а, зъб-о-лек-ар.

Морфология
В българското езикознание морфемите се делят на корен, представка, наставка,
окончание, съединителна морфема и определителен член.
Морфема – минималната значеща еденица в езика. Това значение може да е
граматическо, фукционални, лексикално. Фонемите също могат да станат морфеми.
Например – окончанието „а“ в думата жена. Тъй като морфематa е знак тя има две
страни – означаващо и означаемо.
Аломорфи – варианти на морфемата.
Морфи – реализацията на морфема в речта.
Морфонема – Фонемите, които различават аломорфите на една и съща морфема.
Пример – рък,ръч,ръц се различават по морфонемите к,ч,ц. Морфонеми има ,когато
има смяна на аломорф.
Видове морфеми:
Има едно общо генерално разделение на морфемите – корени и афикси
1. Корен – ядрена морфема - Коренът е носител на основния елемент на
лексическото значение или с други думи той е център на смисловата структура
на думата. Коренът е ядрото на думата. Благодарение на това ядро образуваме
родствени думи.
Пример – Големи - корен – голем – носи най-същественото лексикално значение.
Пример 2 – обуя – събуя – обувка – корен – у – заради архаичната форма на събуя
– изуя. В обуя има представка об. Това е наследена представка, но не я
изпoлзваме активно за формирането на думи. Днес мислим о за представака и
бъркаме кo рена на думата с -об.
2. Афикс (лат. affixus – прикрепен) – такава морфема, която видоизменя до
известна степен или допълва значението, което се съдържа в корена.
1. Суфикси – наставка – деривативна/словообразувателна функция. С тях правим
деятели – nomina agentis, места(стрелбище), прилагетелни имена – млеч-ен.
2. Има и някви постфикси, които стоят зад корена, но не са суфикси. Пример:
Падна - пад-н-а. Типичен постфикс за образуване на свършен глаголен вид.
Изуч-ава-м – да из-уча. Типични постфикси за несвършен глаголен вид са:
ва, ува, ава и меко ва. Постфиксите а,и,е от глагол 2-ро лице ед.число ни
показват какво е спрежението на глагола.
3. Флексия – окончание - основната морфема, която виждаме при всички
изменяеми самостойни части на речта. Дава ни цялата граматическа
информация. Пример: мас-а, дет-е, сел-о, глед-а-м. В българския заради
определителния член флексията може да мине навътре – мас-А-та. В думи от
мъжки род ед.число, нечленувана форма, накрая на тези форми, там, където
трябва да стои флексия, тя материално липсва. Това се нарича НУЛЕВА
ФЛЕКСИЯ!!!!! В мн.число тази флексия излиза – пр – мъж – мъж-е. Мъж – мъж-
ът – тук опр.член заема мястото на флексията, НО НЕ Е ФЛЕКСИЯ!!! Има
изключения – баща, дядо, чичо. Има и думи от ж.род, които също има нулева
флексия – Прелест.
 Как да откриваме нулеви флексии в глаголи – пример – чет-а, чет-е-ш, чет-е. В
3л.ед.ч имаме нулева флексия. Това се отнася за всички спрежения. Имаме
нулева флексия също в гаголи от свършен вид. В 3л.ед има нулева флексия – пр.
– пад-н-а-х, НО пад-н-а-0.
Характерно за индо-европейските езици е флексиите да имат различен състав и
да съдържат няколко значения едновременно.
4. Афиксуиди – корени, които с течения на времето се превръщат в суфикс.
Пример: въд – свине-въд, овце-въд. С течение на времето въд се десемантизира.
Шег-о-вит.
5. Интерфикси – афикси, които свързват два корена в сложни думи.
Имаме два модела:
1. Вод-о-пой
2. Дет-е-глед-ач
В българския има и афикси, които не са интерфикси – пр. – уч-и-тел.
6. Инфикси – назален инфикс „n“, тичипен за индо-европейски езици. Маркирал е
сегашна основа на глагола.
7. Трансфикси – афикси, които разкъсват корена. Има ги в арабския и други
семидохамидски езици. K – t – b, ако вмъкнем a, i -> katib – писател, пишещ, no
kitab – написаното нещо,
8. Циткумфикси(конфикси) – bringren – ge-brach-t.
Като правим анализ първо отделяме корен, след това префикс, след това афикси,
и накрая
Основа на думата
Основа на думата – в основата на думата влизат: корен + всички словообразуващи
афикси (представки и наставки). ФЛЕКСИЯТА НИКОГА НЕ СЕ ВКЛЮЧВА В
ОСНОВАТА НА ДУМАТА!!!
Видове основи по състав:
1. Проста/непроизводна – в основата присъства само корена – пр. мъж,жен-а,дет-
е,чет-а
Корен, основа и дума НИКОГА не могат да съвпадат:
Флексията също се включва в думата (дори да е нулева) – пр. мъж-0
Думата има множествено число, но при мн.ч корена на думата остава същия
2. Производна – раз-пре-дел-и-тел-0 – думата съвпада с основата
3. Основата на сложните думи(сложна) – трябва да има минимум 2 корена – пр.
зъб-о-лек-ар)-и-те – зъболекара е основата на думата
4. Свързана основа – в-лизам, с-лизам, из-лизам, - корен, който винаги е свързан с
някаква представка.
Видове основи по значение:
1. Граматическа основа – чет-е-ш – махаме флексията и чет-е става основа на
глагола в първо спрежение. Чрез прибавяне на различни флексии се произвеждат
 конкретните форми на думите (показатели за минала, сегашна основа): чет-о-х,
чет-е, нос-е-х, нос-е-ше.
Избух-ва-м -> избух-н-а – основа на думата в несвършен вид.
2. Лексикална основа –

Глаголни граматически категории

Именните граматически категории са РОД и КЛАС, ПАДЕЖ, ЧИСЛО,
СТЕПЕНУВАНЕ, ОПРЕДЕЛЕНОСТ.
Глаголните граматически категории са ВИД, ВРЕМЕ, ЛИЦЕ, ЗАЛОГ, НАКЛОНЕНИЕ,
ЕВИДЕНЦИАЛ.
1. Вид/Aspect на глагола – Вид на глагола има само в съвременните славянски
езици. Показва начин на протичане на глаголното действие – дали действието е
представено като завършено в един определен момент или като продължаващо в
момента. Перфективен = св.вид или неперфективен = несв.в – когато действието
продължава. Първоначално глаголите са се различавали само по вид, а не по
време.
Избух(ва)м – избух(н)а
Изуча(ва)м – изуча – няма постфикс за св.в
Падам – пад(н)а – няма постфикс за несв.в

Каз(ва)м – кажа - палатализация

От(връ)(щ)ам – от(вър)(н)а

По(глежд)ам – по(глед)(н)а – редуване на д, жд

Пиша – (на)пиша – префикс с граматическо значение

Има глаголи, които се смятата за двувидови – пия,ям, свиря

В руския видовата двойки се образуват на база на изменение на ударението.

Свършения вид не присъства във всички глаголни форми!!!!!

2. Време/tempus,temporis – Глаголното време е ориентирано спрямо момента на

говоренето. Минало време/Auristus – минало свършено/Perfectum и
несвършено/Imperfectum Сега/Prasens  бъдеще време/Futurum. В много
езици сег време се използва за бъдещ момент – пр. Отивам на кино. За по-голяма
картинност се използва сег.вр за минали събития.
3. Синтетизъм – всичко граматическо е вътре в думата – ппц езици, които имат
падежи
 4. Аналитизъм – свързани са с участието на други думи за образуване на
граматически форми.
В българския – четох, НО ЩЕ чета, БЯХ чел
5. Суплетивизъм – когато формите на една и съща дума са образувани от различни
корени. Формите на спомагателния глагол са суплетивни – от различен корен е в
сегашно ,минало, бъдеще време (това е за всички индоевропейски езици). Пр.
Идвам – Дойдох. Суплетивизъм също има и при изразяване на паджини форми
при лични местоимения. Има го и при изразяване на мн.ч при думата ЧОВЕК –
ХОРА.
6. Редупликация/удвоявване – повтаряне на думата образува мн.ч. Удвояваният
може да не са пълни. Пр. дам-дадох. Редупликация има при глаголите на
индоевропейските езици.
7. Ударение – чрез ударение може да се различи минало от сегашно време. Пр.
чете‘ – че‘те.
8. Лице/Persona – лицето е пряко съотнесено към комуникативния акт. 1 и 2 лице ни
маркират комуникантите. 3 лице е особено – може да маркира лица и предемети,
и не е участник в разговора. Лицата ги обвързваме не с действието, а с броя
вършители на действието.
9. Залог/genus verbi/Диатеза(на гръцки diathesis) – има синтактична функция,
свързана е със съставяне на изречение.
1. Деятелен залог/Activum
2. Страдателен залог/Passivum
3. Възвратен залог/Рефлексив/Reflexivum – когато действието излиза от лицето
и отново се връща при него. Пр. Детето се мие. Понякога има двусмислие –
пр. Детето се мие(от майката)
4. Взаимен/Реципрочен залог – Иван и Петър се млатят.
5. Среден залог/Medium – в съвременния български се спории дали го има или
не. Пр. Притеснявам се. – уж е среден ама,
6. Каузатив/causativum – Когато променяш състоянието си, но това става от друг
вършител. В българския го няма този залог.

Синтаксис
Синтаксис – нареждам, свързвам. Наука, в която се изучават връзките и начините, по
които се свързват думите в потока на речта. СИНТАКСИСА ИЗУЧАВА СВОБОДНИ
СЛОВОСЪЧЕТАНИЯ!!!
Словосъчетание(синтагма) – трябва да има минимум две думи. За да има
словосъчетание, а не изречение не трябва да има предикативна връзка – ПОДЛОГ ИЛИ
СКАЗУЕМО. В едно словосъчетание може да има глаголни форми, но те не трябва да са
в предикативна връзка. Пример – вървя и разговарям, НО Ученикът разговаря.
Синтагама – понятие създадено от Сосюр. Според Сосюр, синтагмата не е само
словосъчетание. Има 3 условия.
1. Трябва да има значещи езикови единици в подчинителна връзка.
2. В следствие на тяхната връзка трябва да се получи по-висока езикова единица.
 3. Словосъчетание, но само съсъ подчинителна връзка.
Днес синтагама е само синоним!!
Видове словосъчетания:
1. Когато има 2 пълнозначни думи – билексема. Пример – Чантата на ученика.
Предлози и същзи не се броят!!
2. Когато са 3 или повече е полилексемно. Пример – Топъл слънчев ден.
Според вида синтактична връзка:
1. Паратаксис – съчинителна връзка. При тях връзката може да е съюзна или
безсъюзна. Няма главен и подчинен член, НО винаги са еднакви части на
речта(глагол,прилагателно...).
2. Хипотаксис – подчинителна връзка – При едно подчинително словосъчетание
трябва да има главен и подчинен член. Може да са предложни и безпредложни.
При полилексемните може да има два вида - хипотаксис или паратаксис и
хипотаксис.
Два вида подчинителна връзка:
1. Съгласуване – подчиненият член съгласува своте граматически значения с
главния член. Пример – бяла рокля. Съласуване има когато няма предлози.
2. Управляние(рекция) – Главния член налага,изискава от подчинения
определени граматичски значения. Тоест, не са еднакъв тип. Има два типа
управляние.
Глаголно – Глагола изисква от името, най-често падеж. Рекции има в
езици с падежи. Пример – Срещнах го.- акузатив Говоря му.-датив. В
някои езици има предложно управление – тоест самия предлог изиска
падеж. Пример – mit + dativ. В някои езици има следлози.
3. Прилагане – няма никакво граматическо свързване м-у думите. Типичното
прилагане е когато добавим наречние към глагол. Пример – пиша бързо,
говоря бавно. Може да има прилагане от съществително на съществително.
Пример – чаша вода, сноп дърва. В българския най-често има прилагане от
наречие + прилагателно и глаго + наречие.
Според критерии:
Морфологично – казваме какво е словосъчетението спрямо главаната дума. В такива
словосъчетание всяка дума може да бъде главен член.
1. Глаголни словосъчетание/вербални(verbum) – влизам в залата, ходя из гората,
пиша бърза, викам някого. Важното е главния член да бъде глаголна форма.
Може и причастие.
2. Субстантивни/Substantivum(съществителни) – работен проект, часнтата на
ученика, топъл ден.
3. Адективни(adiectivum) – много интересна, шороко известен, достоен за
награда, много приятен, любезен с хората
4. Прономинални/Местоименни(pronomina) – всеки от нас, вашият от хортата,
някои от посочените, аз преди всички
 5. Наречийни/адвербиални(adverbium) – две наречия едно към друго – много
далече, вън от къщи, там сред полето,твърде тажко.
6. Нумерални(numeralia) – един от нас, двама със шестици, първи по успех,
едно от децата.
Синтактичен критерий – каква синтактична функция изпълнява, подчинения член
спрямо главния.
1. Атрибутивни - подчинения член изпълнява синтактична функция на определение
Съгласувано определение – топъл ден
С предложна връзка/несъгласуваноо определение – чантата на ученика
С прилагане – първото съществително е с атрибутивна функция – злато човек,
чаша вода, чиния ядене, бутилка бира.
2. Допълнителните/обектни – подчинения член изпълнява функцията на пряко или
непряко допълнение.
3. Обстоятелствени – подчинен член, който изпълнява функцията на
ообстоятелствено пояснение – тичм бързо, пиша бавно, гледам учудено, много
забавен, влизам в стаята, ходя из града, играя навън.