Пловдивски университет

“Паисий
Хилендарски„ Педагогически факултет
Катедра Психология

Тема - Генетични основи на престъпността,

агресивното и импулсивното поведение

Изготвил:
Димана Георгиева Бояджиева
Факултетен номер 2306552061

Научен ръководител:
проф. Евгения Иванова
Гр. Пловдив октомври 2023г.

1
Съдържание

1. Увод, основна теза, хипотези…...........................................................стр. 1

2. Изложение….........................................................................................стр. 3

2.1. Историята.......................................................................................... стр. 4

2.2. Фактите.............................................................................................. стр. 7

2.3. Науката днес...................................................................................... стр. 9

2.4. Генетична наследственост и престъпност............................................ стр. 9

3. Заключение….......................................................................................стр. 17

4. Използвана литература…....................................................................стр. 19

5. Използвани статии и изследвания…..................................................стр. 20

2
УВОД
Психологията е наука, която изследва множество аспекти на човешкото поведение,
включително престъпността, агресивното и импулсивното поведение. Една от
ключовите области на изследване в тази наука е изучаването на генетичните основи,
които могат да бъдат свързани с тези видове поведение. В настоящата работа ще
проучим връзката между генетичните фактори и престъпността, агресията и
импулсивността, като разгледаме съответните теории и емпирични изследвания в тази
област.

Злополучната история на опитите да се обясни престъпното поведение чрез

биологичните характеристики на индивида кара изследователите да игнорират
генетиката за дълго време и да се съсредоточат преимуществено върху социалните
фактори – бедност, зле влияеща среда на израстване, преживян тормоз в детството,
неосъзнати травми, облъчване от медии, лесен достъп до оръжия, власт, наркотици.

Резултатът е, че изучаването на антисоциалното поведение е доминирано от теориите

за социалните фактори, игнорирайки генетичните и биологичните влияния.

В последните десетилетия обаче, след като синтезът на човешкия геном е факт и

генетичната предразположеност към алкохолизма, зависимостите и някои психични
заболявания е научно доказана, науката се връща към изучаването на проблемите на
престъпността през съвременния поглед на генетиката.

Разглеждането на изследванията по темата до този момент дават яснота за

взаимовръзката, между аномалиите в гените и импулсивното, агресивно поведение,
често водещо до престъпни действия и нежелани последици.

ТЕЗАТА, която застъпвам е, че генетиката доказано има своята роля в престъпността,

агресивното и импулсивното поведение, но не е единствена причина за тях.
Имам за цел да докажа, че това е така, чрез поднесената информация и анализ в
изложението.

Хипотеза 1 Социалните, културните и лични фактори са значително по-важни за

проявлението на агресивността.

Хипотеза 2 Престъпната наклонност не е генетично детерминирана, а е следствие на

социалните фактори и личен избор на индивида.

Хипотеза 3 Правилната хормонална регулация способства за социално приемливото

поведение и цялостното добро, човешко здравословно състояние, което само по себе си
увеличава възможността за самоконтрол и осъзнат избор, който да не вреди и наранява.

3
Историята
Жоан Каспар Лаватер първи излага идеята, че лицата на престъпниците предопределят
какви престъпления извършват те. Франц Гал пък предлага виждането, че всяко
престъпление се контролира от определен дял в човешкия мозък. В последствие се
обособява нова наука, наречена криминологичната антропология, която прави профили
на престъпниците, осъществявайки анализ на физическите им белези и извършените от
тях деяния.

Възникването на тази наука се свързва с имената на Чезаре Ломброзо, Енрико Фери,

Рафаел Гарофало. Ломброзо застъпва тезата, че престъпниците се раждат с определени
физиологични белези, откриваеми и повтарящи се при извършителите на престъпления,
като определящ е и расовият признак. Основна идея в неговите и изследванията на
неговите ученици, е да се обясни престъпното поведение, изолирано от всякакви
социални фактори и условия. През 19 в. те извършват поредица от аутопсии на тела на
престъпници, откривайки множество прилики в лицевата част и торса на същите с
анатомичните особености на първобитните хора и маймуните, от където правят
заключение за т.нар. атавистични белези при престъпниците. Това застава в основата на
теорията на Ломброзо за „родения престъпник”. Той извежда 14 признака, които според
него се срещат във всички индивиди, склонни към престъпления, сред които
необичайно висок или нисък ръст, малка глава с голямо лице, месеста долна устна
комбинирана с тънка горна, буци на скалпа на черепа, специфични бръчки на челото и
лицето, силно обрасли вежди, сплескан нос, тесни рамене, но голям гръден кош, ниско
чело и т.н.

Не липсват и съвременници на Лоброзо, разбира се, които да застъпват и обратната

теза. Чарлз Горинг и Морис Пармеле поддържат, че няма забележима физиологична
разлика между престъпилите закона и другите граждани.

Изследванията от края на 20 в. отхвърлят теорията на Ломброзо, но криминологичната

антропология все още намира приложение при съставянето на профили на
престъпници. За негативното отношение към неговата теория главна роля изиграва
свързването и с евгениката и нехуманните опити за отстраняване и изолиране на
определени черти от човешкото поведение в началото на 20в. в САЩ и експериментите
и убийствата на над 250 000 психично болни германци по време на Третия райх.

XYY аномалия (Синдром “свръхмъже”)

Невробиологичен синдром, характерен само за мъжете. Получава се при грешка в

клетъчното делене, като резултатът е допълнително удвояване на Y хромозоматa и така
общия брой хромозоми става 47, вместо нормалния 46.
Фенотипната проява е високият ръст, увеличената долна челюст, и силно издадените
надвеждни дъги. Болните се отличават с агресивно поведение и склонност към
пристрастяване. Изследване показва, че около 85% от целевата група включваща лица
извършили престъпление до 26-тата си година имат тази генетична аномалия.

4
Генетично правосъдие

Биологичната предразположеност препятства свободното формиране на воля. Това е

тенденцията в американското правораздаване през 80те, когато психологичното и
биологичното доказателство се допуска за оневиняване на подсъдимите.

В делото Народът срещу Фарли (1969), съдът за първи път допуска за разглеждане от
съдените заседатели, като оневиняващо доказателство, наличието на ХYY аномалия9 .
Съдебните заседатели са отхвърлили възможността ХYY синдромът да е подтикнал
подсъдимия да извърши убийство и го осъжда.

В Народът срещу Ландригън (1989), адвокатите на осъдения за убийството на най-

добрия си приятел Джефри Ландригън изтъкват като смекчаващо вината обстоятелство
генетичната предразположеност на Ландригън към социално недопустимо поведение и
престъпления. Същият е бил дете на загинал в престрелка гангстер. Ландригън е бил
заченат при изнасилване, а майка му е злоупотребявала с алкохол и наркотици по време
на бременността. Макар осиновен на шест месечна възраст, Ландригън е определен от
съда като „изключително аморална личност, с тотална липса на съжаление за
действията си”. Адвокатите застъпват тезата, че поведението и действията на
Ландригън от рано детство до зрелостта му, не са в следствие на изразена от него
„свободна воля”, а резултат на неумението на същия да прави отговорни и обмислени
постъпки. С други думи, действията му са породени от различни генетични,
вътреутробни и други фактори.

В друго ключово дело – Народът срещу Стивън Мобли (1991) обжалването на

смъртната присъда на подсъдимия пред Върховния съд на щата Джорджия предизвиква
неочаквани последици. Защитникът на Мобли иска той да бъде изследван за т.нар.
„генетичен дефицит”, с цел индикациите, че Мобли има „генетична предразположеност
към престъпно поведение”, да обосноват отмяната на най-тежкото наказание. Макар
искането да е отхвърлено с мотивите, че генетичната теория не е достигнала ниво на
„достатъчна научна сигурност и обоснованост 11”, този случай получава международен
отзвук и дава начало на дебат относно допустимостта на „генетичните доказателства” в
наказателния процес. Започват интердисциплинарните изследвания генетика –
престъпност. След делото „Мобли” в десетки други случаи се използва методът на
обжалване с генетично доказателство.

Европейските съдилища са още по-напредничави в тази насока. Практика е да налага

по-леко наказание заради „гени свързани с насилствено поведение”. Случат с
Абделмаек Байоут (2007) е показателен. След психиатрична експертиза със задача
установяване на склонност към извършване на престъпления, молекулярни
невробиолози откриват наличието на А(МАОА) аномалия, което съдът приема като
основание за налагане на по-леко по размер наказание. В друго дело, италиански съд
осъжда Стефания Албертини на 20 години лишаване от свобода, вместо доживотен
затвор, за убийството на сестра си 2009 година, тъй като приравнява аномалиите в А
(МАОА) на психично заболяване.

5
Тези случаи показват нарастващото значение на поведенческата генетика като метод,
който ще бъде все повече използван в правораздаването като база за доказване или
оборване на съществени по делото факти. В перспектива, генетичното доказателство
може да даде достоверност и придаде определена доказателствена сила на смекчаващи
вината обстоятелства, като психиатрични и поведенчески отклонения в резултат на
доказани генетични аномалии.

Проблемите

Ползата от признаването на зависимостта между гените и престъпно поведение и

съответното използване на генетични доказателства в правораздаването е безспорна.
Появата на нови правно признати институти обаче, ще изправи пред много нови
предизвикателства обществените отношения.

В правораздавателна дейност е възможно осъществяването на необосновано засилена

превенция или налагане на по-тежко наказание на генетично предразположените към
престъпление. Генетичните аномалии създават опасност престъпникът да получи по-
тежко наказание по-скоро за това „какъв е” от колкото за това „какво е извършил”. Не е
изключена и хипотеза, при която стремежът да се контролира престъпността да наложи
използването на предварителни мерки срещу индивидите, които са генетично
предразположени към извършване на деяния с висока степен на обществена опасност.
Това поставя въпросите, дали едно пред-престъпно поведение би обосновало
налагането на каквито и да е ограничаващи мерки, дали правата и свободите на
гражданите могат да бъдат ограничавани на база генетични изследвания, дали науката
може да служи като достатъчно основание за посочването на определени лица като
„бъдещи престъпници”?

Обособяването на генетични рискови групи, на расова и етническа основа с доказана

предразположеност към престъпни прояви би довело и до дискриминацията им, чрез
ограничаване достъпа им до образование, работа, застрахователни и здравни услуги.
Възниква и въпросът за регламентацията на събирането, съхраняването, използването и
унищожаването на генетични лични данни, генетична лична информация, като част от
личния статут на гражданите.

Изграждането на цялостна концепция относно забрана на генетичната дискриминация в

наказателната политика на международно и регионално ниво ще е ключово за
пресичането на бъдещи проблеми. В този аспект през 2008 година в САЩ е
приет Genetic Information Nondiscrimination Act, който забранява отказа от социални,
здравни и застрахователни услуги, както и дискриминацията на работниците и
служителите на база генетична предразположеност към определени заболявания.

В перспектива превъзпитателният и превантивният характер на наказателното право

трябва да се преосмислят в насока преодоляване и изключване на възможната
предубеденост към индивидите, носители на „зли” или „престъпни” гени като
основание за тяхното необосновано строго третиране.

6
Наличната съдебна практика е последователна и еднопосочна при решаването на дела в
които са използвани генетични доказателства – гените са основание за налагане на по-
леки наказания и служат като смекчаващи вината обстоятелства. Утвърждаването и
развитието на тази тенденция е фундаментално за правилното разбиране и приложение
на генетиката в правораздаването, като наука в полза, а не във вреда на индивидите.

Използването на интердисциплинарния подход при разглеждането и решаването на

проблемите, които поставя темата ще бъдат в основата на бъдещите изследвания.
Биоетиката е ключ към правилното интерпретиране и използване достиженията на
генетиката и потенциален защитник на човешките права в този аспект. Нейното
стимулиране и приложение не само на ниво лекар-пациент, а и ниво наука-индивид би
довело до успешното разработване и реализиране на недискриминационни подходи в
борбата срещу престъпността, като социално явление. Наред с другите науки
изучаващи влиянието на биологията и гените върху поведението на престъпниците, тя
ще бъде основна спирачка за евентуална двойна употреба на гените като
дискриминационен фактор.

Фактите

Човешкото тяло съдържа множество различни невротрансмитери (химични сигнални

вещества на нервната система, често идентични с хормоните), всеки със своя специална
функция. Според освобождаването на определен трансмитер, тялото реагира по
различен начин. Някой предизвикват наслада и позитивни емоции, а други страх и
агресия.

Два от най-изследваните невротрансмитери са допамин и серотонин.

Промените в нивата на тези ензими се свързват с над 25 000 психологически,
поведенчески и психични проблеми.
Има три начина гените да засегнат фенотипа (съвкупността от всички белези на даден
организъм). Първият е един определен ген да стане причината за развиване на
определено заболяване (синдром на Хънтингтън, клетъчна анемия).
Вторият е чрез влиянието на група от гени и третият е чрез разнопосочното влияние на
един ген директно върху фенотипа (заболяването Фенилкетонурия).

Една от причините за вариацията на нивата на серотонина и допамина в различните

индивиди е поради факта, че много от гените които отговарят за производството,
транспортирането и прекратяването на действието на тези невротрансмитери са
полиморфни, т.е. различната концентрация от тези гени влияе по различен начин върху
нивата на невротрансмитерите в тялото и мозъка.

Науката днес

Развитието на научните методи и изследвания дава тласък на обособяването на нови

направления в криминологичните изследвания.

7
Биокриминологията се стреми да даде разумно обяснение, на база съвременните
тенденции в неврологията и генетиката, относно нарастващия проблем за насилствено
и антисоциално поведение.
Целта е превенция и предварителна намеса, като обществена защита срещу
неправомерно престъпно поведение в рамките на обществените отношения.

Поведенческа генетика изучава влиянието на гените и средата върху човешкото

поведение. В основата на изследванията стои идеята, че гените влияят върху агресията,
хиперактивността, пристрастеността към алкохол, различни видове наркотици и
опиати.
Науката не подкрепя теорията на генетичния детерминизъм, но застъпва съвкупното
действие на биологичния, генетичния и социалния фактор, като предпоставка за
криминално поведение. Поведенческата генетика все още не е толкова развита като
наука, за да направи персонален извод относно един индивид. Тя все още прави общи
изводи за големи групи от хора, споделящи общ расов белег, като тенденциите в
изследванията са, да се върви от общото състояние към частния случай.

Квантовата биология е интердисциплинарна област, която изследва потенциалната

роля на квантовите механизми в биологичните системи. Въпреки че този научен подход
е сравнително нов и още не е широко признат, някои изследователи разглеждат
възможностите за квантови ефекти в генетични и биологични процеси.

На този етап основната фокусна точка на квантовата биология в генетичния контекст не

е насочена към квантови измерения на генетичната структура, а по-скоро към това как
квантовите явления могат да влияят на биохимични процеси като ДНК репликация,
мутации и дори транскрипция и транслация.

Основни области на фокус

Квантова кохерентност: Изследвания в тази област се опитват да разберат дали

квантовата когерентност може да играе роля в ефективността на биохимични процеси,
включително такива, свързани с ДНК.

Квантови тунели: Този механизъм се изследва като потенциален фактор в ДНК

мутации.

Ентанглмент: Въпреки че е малко вероятно, теоретични модели се разглеждат за

евентуалната роля на квантовия ентанглмент в генетичната информация.

Квантови алгоритми: Теоретични модели също се разработват за това как квантовите

алгоритми може би могат да оптимизират биологични функции, включително ДНК
репликация и регулация.

8
Ограничения и предизвикателства

Липса на емпирични доказателства: Много от тези концепции са все още теоретични

и не са подкрепени от емпирични доказателства.

Комплексност на биологичните системи: Биологичните системи са изключително

сложни и взаимодействат на множество нива, което прави трудно изолирането и
измерването на квантови ефекти.

Технологични ограничения: Технологиите за измерване на квантови ефекти в

биологични системи са още в разработка и са далеч от това да са стандартни
инструменти в биологичните изследвания.

В заключение, въпреки че концепцията за квантови измерения в генетиката е интересна

и предлага нови възможности за разбирателство, тя е все още в началния си етап и
изисква допълнителни изследвания и емпирични доказателства.

Неврокриминологията въвежда нови понятия и разбирания за престъпното

поведение. Поведението (като част от механика на деянието) се осъществява на високо
ниво на мозъчната дейност, където отделните гени са само част от останалите
невропсихологични и биохимични дейности осъществявани в мозъка.
Неврологичните процеси протичащи в мозъка при упражняване на насилие са
комплексни и трудно биха се свели до единични мозъчни дейности, още повече до един
единствен ген.
Насилственото поведение включва дестабилизация на цяла мрежа от действащи
мозъчни механизми, които предпоставят към насилие в съвкупност и взаимодействие с
други социални, природни и психологически предпоставки.
Изследванията на т.нар „неврохимия на агресията” поставят на дневен ред
неврогенетичния детерминизъм, като възможен първоизточник на престъпните
наклонности.

Изследванията в областта на генетиката и престъпността са сложни и все още

представляват предмет на активно научно изследване. Генетичните фактори, свързани с
престъпността, обикновено се разглеждат като част от по-широки изследвания в
областта на криминологията и поведенческите науки. По-долу са представени някои от
основните аспекти и теории, свързани с генетичните фактори и престъпността:

Генетична наследственост и престъпност:

Някои изследвания са се фокусирали върху изследването на родословните дървета и

наследствените фактори в семейства с история на престъпност. Те са опитали да
изследват дали генетичният фактор играе роля в предразполагането към престъпно
поведение.

Генетични маркери и гени:

9
Някои гени и генетични маркери са били свързани със склонност към престъпност.
Например, различни вариации на гените, свързани с невротрансмитерите и
регулирането на поведението, са били предмет на изследвания. Тези генетични маркери
могат да влияят върху регулацията на импулсивното поведение и контрола на
агресията.

Екологична и генетична връзка:

Много изследвания подчертават, че генетичните фактори и околната среда могат да

взаимодействат и да влияят на вероятността за престъпно поведение. Например, деца с
генетичен риск за агресивно поведение, изложени на насилие или неблагоприятни
условия в ранното детство, могат да имат по-висок риск от изявяване на престъпно
поведение.

Епигенетика:

Епигенетиката е област, която изучава, как околните фактори могат да променят

активността на гените без да променят ДНК последователността. Някои изследвания са
показали, че епигенетичните маркери могат да бъдат свързани с престъпно поведение и
агресия.

Социални фактори и генетика:

Социалните фактори, като например семейната среда и образованието, могат да влияят

върху начина, по който генетичните фактори се изразяват в поведението на индивида.
Взаимодействието между генетиката и социалните фактори е сложно и изисква
допълнителни изследвания.

Обаче е важно да се отбележи, че престъпността и поведенческите аспекти са

многократно детерминирани и включват множество фактори, включително генетични,
социални, и околни. Голямата част от криминолозите и научниците в областта се
съгласяват, че генетичните фактори, въпреки че могат да играят роля, не са достатъчни
за обяснение на престъпното поведение, и че те се взаимодействат с други фактори.

Генетична наследственост:

Някои изследвания са предположили, че генетичната наследственост може да играе

роля в предразполагането към престъпно поведение. Това включва прехвърляне на
генетични фактори, свързани с поведението, от родители на децата.

Гени, свързани с регулацията на поведението:

Изследванията са се фокусирали върху определени гени, които участват в регулацията

на невротрансмитерите, като серотонин и допамин. Дисбаланс в тези невротрансмитери
може да бъде свързан с импулсивност и склонност към рисковано поведение.

10
Моноаминоксидаза (MAOA) ген: Моноаминоксидаза А е ген, свързан с метаболизма
на невротрансмитерите серотонин и норепинефрин. . Някои вариации в този ген са
били свързани с по-голяма вероятност от агресия, и този ген стана известен като "ген на
агресията."

COMT (Катехол-O-метилтрансфераза): Генът COMT кодира за ензим, който участва

в метаболизма на допамин. Вариации в този ген са свързани с разлики в капацитета на
мозъка да регулира допамин, което може да влияе на импулсивното поведение.

DRD4 (Допаминов рецептор D4): Генът DRD4 кодира за допаминов рецептор D4,
който е свързан с регулацията на допамин. Някои вариации в този ген са били
асоциирани с повишена склонност към импулсивно поведение.

5-HTT (Серотонинов транспортен ген): Генът, кодиращ серотониновия транспортен

белегер, е бил изследван във връзка с импулсивното поведение и нарушения на
настроението. Някои вариации в този ген се свързват с по-голям риск от импулсивно
поведение.

HTR2A (Серотонинов рецептор 2A): Генът HTR2A кодира за серотонинов рецептор

2A, който участва в регулацията на серотонин. Вариации в този ген са били свързани с
регулацията на настроението и контрола на импулсивността.

GRIN2B (Глутаматен рецептор 2B): Генът GRIN2B кодира за подединица на

глутаматния NMDA рецептор, който участва в неврологични процеси. Вариации в този
ген са били свързани с импулсивно поведение и нарушения в регулацията на допамин.

GABRA2 (Гама-аминобутиринова киселина рецептор А2): Този ген участва в

регулацията на гама-аминобутириновата киселина (GABA), което е инхибиторен
невротрансмитер. Вариации в GABRA2 са били асоциирани с риск от импулсивно
поведение и злоупотреба на алкохол.

HCN1 (Канал на хиперполяризация): Генът HCN1 кодира за канал на

хиперполяризация и играе роля в електрофизиологията на нервните клетки. Вариации в
HCN1 са били асоциирани с контрол на импулсивността и риска от импулсивно
поведение.

FOXP2 (Фактор P2 за речта): Този ген е свързан с развитието на речта и

комуникацията. Мутации в FOXP2 са асоциирани с трудности в развитието на речта и
езика.

SLC6A4 (Серотонинов транспортен ген): Генът SLC6A4, който кодира за

серотонинов транспортен белегер, е бил свързан с различни психологични
разстройства, включително депресия и анксиозност.

11
DISC1 (Протеин, свързан с разстройства на разсеянето): Генът DISC1 е бил
асоцииран с различни психични разстройства, като шизофрения и биполярно
разстройство.

CACNA1C (Калциев канален ген): Вариации в този ген са били свързани с повишен
риск от различни психични разстройства, включително биполярно разстройство и
шизофрения.

SERT (Серотонинов транспортен белегер): Генът SERT е отговорен за кодирането на

серотониновия транспортен белегер, който регулира нивата на серотонин в мозъка.
Вариации в SERT са били свързани с рискове за импулсивно поведение и нарушения на
настроението.

NRG1 (Неурегулираната 1): Генът NRG1 е свързан с развитието на нервната система

и се свързва с импулсивно поведение и рискове за психични разстройства.

Невропептидни системи: Гените, свързани с невропептиди като орексин и

неурофилин, също са били асоциирани с регулацията на импулсивно поведение.

Конвергентните гени са гени, които се считат за важни за регулацията на поведението и

неврологичните функции, и които се наблюдават в различни видове организми,
включително хората. Терминът "конвергентни гени" се използва, за да обозначи гени,
които извършват подобни функции в различни видове и често са съответствие на
еволюционният натиск, който налага поддържането на определени функции на гените
за определено поведение или неврологичен процес.

Конвергентните гени могат да изпълняват роля в различни аспекти на поведението и

неврологичните функции, като:

Социално поведение: Тези гени могат да участват в регулацията на социалните

взаимодействия, агресията, емоциите и комуникацията между индивидите.

Неврологични функции: Конвергентните гени са свързани с различни аспекти на

нервната система, като регулацията на допамин, серотонин и други невротрансмитери,
които играят роля в неврологични процеси.

Пластичност на мозъка: Тези гени могат да влияят на пластичността на мозъка, която

е важна за ученето и адаптацията към околната среда.

Внимание и концентрация: Гени, свързани с вниманието и концентрацията, могат да

бъдат конвергентни и да регулират тези когнитивни процеси.

Стрес и адаптация: Конвергентните гени могат да играят роля в регулацията на стреса

и адаптацията към неговите влияния.

12
Функционирането на конвергентните гени обаче може да бъде сложно и варира в
зависимост от конкретния ген и контекста, в който се изразява. Тези гени обикновено
са част от по-големи мрежи от генетични регулатори и взаимодействат с други гени и
фактори в организма. Те могат да бъдат активирани или деактивирани от различни
сигнали и околни фактори.

Изследванията в областта на конвергентните гени се извършват, за да се разбере по-

добре как тези гени влияят на поведението и неврологичните процеси и какви
механизми са свързани с тяхната функция.

Комуникационните гени са гени, които играят важна роля в регулирането на

социалното поведение и комуникацията между индивидите в различни видове
организми, включително човека. Тези гени участват в процесите на разпознаване на
сигнали, изразяване на емоции, социални взаимодействия и комуникация.

Някои от ключовите комуникационни гени включват:

OXTR (окситоцин рецептор): Окситоцинът е хормон и невротрансмитер, свързан с

социалните взаимодействия, афективната обратна връзка и установяването на връзки.
Генът OXTR кодира рецептора за окситоцин и играе важна роля в регулацията на
социалните поведения.

AVPR1A (рецептор на вазопресин): Вазопресинът е друг хормон и невротрансмитер,

свързан с агресията, териториалността и социалната връзка. Генът AVPR1A кодира
рецептора на вазопресин и играе важна роля в регулацията на социалните
взаимодействия.

CD38 (цитозолен дианудаза 38): Генът CD38 съдържа информация за експресията на

окситоцин и се счита за важен за образуването на социални връзки и комуникацията.

GRIN2A (глутаматни рецептори): Гените, свързани с глутаматни рецептори, могат да

бъдат важни за неврологични процеси, като обучението и социалните взаимодействия.

Контрол на експресията на гените: Различни гени, свързани с регулацията на

експресията на други гени, могат също да бъдат важни за комуникацията и социалните
взаимодействия.

Тези гени участват в регулацията на емоции, емпатия, обучение и други аспекти на

социалното поведение. Те могат да влияят на начина, по който хората разпознават и
реагират на социални сигнали и комуникират с другите. Нарушения в тези гени могат
да бъдат свързани с различни социални и психологични проблеми, включително
аутизъм и други социални разстройства.

Генът AVPR1A (рецептор на вазопресин 1A) е ген, който кодира рецептора на

вазопресин тип 1A. Вазопресинът е хормон и невротрансмитер, който участва в

13
регулацията на различни физиологични процеси, включително регулацията на водния
баланс, кръвното налягане и родовия процес. Освен тези физиологични функции,
вазопресинът също така играе важна роля в социалните взаимодействия и социалната
поведение при различни видове организми, включително човека.

Генът AVPR1A кодира рецептора, който се свързва с вазопресин и позволява на

организма да реагира на този хормон. Рецепторите на вазопресин са разпределени в
мозъчната тъкан и други тъкани в организма и играят ключова роля в множество
биологични процеси.

Във връзка със социалното поведение, генът AVPR1A е бил обект на интересни
изследвания. Различни вариации в този ген са били асоциирани с различни аспекти на
социалното поведение и социалните взаимодействия. Например, са наблюдавани
връзки между вариациите в гена AVPR1A и:

1. Склонността към агресия и териториалност.

2. Способността за установяване на социални връзки и образуване на близки

връзки.

3. Способността за емпатия и разпознаване на емоциите на другите.

Въпреки че изследванията продължават, ролята на гена AVPR1A в регулацията на

социалните взаимодействия и поведение все още е предмет на научни дискусии и
изследвания. Важно е да се подчертае, че социалното поведение е мултифакторен
процес, който включва взаимодействието на генетични, неврологични и околни
фактори.

Генът OXTR (окситоцин рецептор) е ген, който кодира рецептора за хормона

окситоцин. Окситоцинът е хормон и невротрансмитер, който играе важна роля в
различни аспекти на физиологията и социалните взаимодействия. Генът OXTR участва
в регулацията на тези биологични процеси, като прави възможно взаимодействието на
организма с окситоцин.

Ето някои ключови аспекти на гена OXTR и ролите му:

Социалните взаимодействия: Генът OXTR е свързан с регулацията на социалните

взаимодействия. Окситоцинът, който се свързва с рецепторите, кодирани от този ген,
участва в образуването на близки връзки, установяването на доверие, афективна
обратна връзка и други аспекти на социалното поведение.

Родителско поведение: Окситоцинът и рецепторите на OXTR са важни за

родителското поведение. Те могат да влияят на свързаността между родителите и
техните деца и на грижите, които родителите предоставят на децата си.

14
Емоционална регулация: Окситоцинът и генът OXTR съдействат за регулацията на
емоциите, като участват в намаляването на стреса и агресията и насърчават
позитивните емоции.

Сексуално и репродуктивно поведение: Окситоцинът и генът OXTR са свързани със

сексуалната реакция и репродуктивното поведение, включително овулацията и
породите.

Способност за емпатия: Някои изследвания са показали, че вариации в гена OXTR

могат да влияят на способността на човека за емпатия и разпознаване на емоциите на
другите.

Въпреки че генът OXTR играе важна роля в социалните взаимодействия и

емоционалната регулация, важно е да се подчертае, че социалното поведение и
емоциите са мултифакторен процес, и генетиката е само една от много компоненти,
които влияят на тях. Взаимодействието между генетични, неврологични и околни
фактори е сложно и не винаги лесно да се предскаже.

Генът CD38 кодира молекула, наречена CD38, която е надпреварващ фермент и

гликопротеин. Тази молекула е известна с различни функции и се изразява в различни
тъкани в човешкия организъм. CD38 участва в няколко важни биологични процеси и
функции, включително следните:

Регулация на калциевия сигнал: CD38 действа като фермент, който катализира

образуването на вторичен месенжър, наречен цикличен аденозин дифосфат-рибоза
(cADPR). Този вторичен месенжър участва в регулацията на калциевия сигнал в
клетките. Калциумът е важен за множество клетъчни процеси, включително
съкратяването на мускули и важни биохимични реакции.

Имунна система: CD38 е известен като маркер на различни клетки от имунната

система, включително B-клетките и T-клетките. Този гликопротеин играе роля в
имунните реакции и възпалителните процеси.

Активация на моноцитите и макрофагите: CD38 се изразява на повечето моноцити и

макрофаги, които са клетки от имунната система. Той участва в активацията на тези
клетки и подкрепя тяхната функция при борбата с инфекции и други патологични
състояния.

Метаболизъм на нуклеотидите: CD38 има роля в метаболизма на нуклеотидите, като

помага за разграждането на нуклеозидния трошийкил монофосфат (NAD+) в различни
продукти, включително цикличен аденозин монофосфат (cAMP).

Важно е да се отбележи, че CD38 е свързан и с други процеси и функции в организма, и

изследванията продължават за разбирането на всички негови роли. Генът CD38 със
сигурност играе важна роля в имунната система и биохимичните процеси в клетките,

15
но точната му роля може да варира в зависимост от контекста и органите, в които се
изразява.

Епигенетиката е наука, която изучава измененията в изразяването на гените и

наследствеността, които не са свързани с промени в последователността на ДНК. Тези
изменения влияят на това как гените се активират или деактивират, и как
информацията в ДНК се тълкува и използва от организма.

Епигенетичните промени се предават на следващите поколения и играят важна роля в

развитието, функционирането и регулацията на клетките и организмите. Могат да
играят роля в различни аспекти на биологията и могат да бъдат свързани с различни
заболявания и състояния, включително рак, сърдечно-съдови заболявания, образуване
на мозъчните клетки, промени в имунната система и др. Научният интерес към
епигенетиката продължава да расте, като се изследват методи за промяна на
епигенетичните маркери с цел подобряване на здравето и лечението на различни
заболявания.

Някои от основните механизми на епигенетиката включват:

Метилация на ДНК: Този процес включва добавянето на метилни групи към ДНК
молекулите. Метилацията на ДНК често води до потискане на активността на
съответните гени, които се намират в областите, към които са добавени метилни групи.

Хистонна модификация: Хистоните са бележки, които позволяват на ДНК да се

опакова в компактна структура. Различни хистонни модификации, като ацетилиране и
метилиране, могат да влияят на достъпа на клетките до генетичната информация, като
регулират активността на гените.

Некодираща РНК: Различни видове некодираща РНК (например, микро РНК и лонг
РНК) могат да участват в регулацията на генетичната експресия и да влияят на
механизмите на епигенетичната контрол.

Кръвната история: Епигенетичните промени могат да бъдат влияни от околните

фактори, като диетата, стресът, излагането на токсични вещества и други външни
фактори. Тези промени се наричат "кръвна история" и могат да бъдат предавани от
едно поколение на друго.

Изследванията в областта на агресивното поведение и неговите генетични корелиции са

сложни и все още в развитие. Въпреки че не съществува един конкретен "агресивен
ген", са били идентифицирани някои генетични вариации и маркери, които се свързват
с агресивното поведение. Тези вариации и маркери обаче не могат сами по себе си да
предскажат или обяснят агресията, тъй като тя е резултат на сложна взаимодействие
между генетични, неврологични, околни и социални фактори.

16
Някои от генетичните вариации и маркери, които са били асоциирани с агресивно
поведение, включват:

Генетични полиморфизми на серотониновите рецептори и транспортьорите:

Серотонинът е невротрансмитер, свързан с регулацията на настроението и агресията.
Генетични вариации в серотониновите рецептори и транспортьорите са били свързвани
с повишена склонност към агресивно поведение.

Генетични вариации в глутаматни рецептори: Глутаматът е друг важен

невротрансмитер, който участва в неврологичните процеси. Генетични полиморфизми
в глутаматни рецептори също са били свързвани с агресивно поведение.

Генетични вариации в гените, свързани с окситоцин и вазопресин: Окситоцинът и

вазопресинът са невротрансмитери, които играят роля в регулацията на социалните
взаимодействия и агресивното поведение. Генетични вариации в гените, свързани с
тези невротрансмитери, са били асоциирани с агресивност.

Епигенетични маркери: Епигенетичните маркери, като метилацията на ДНК, могат да

влияят на изразяването на гените, които са свързани с агресивно поведение.

Генетични вариации, свързани с катехоламините: Катехоламините, като допамин и

норепинефрин, играят роля в регулацията на емоциите и агресията. Генетични
вариации, които влияят на катехоламините, могат да бъдат асоциирани с агресивно
поведение.

Заключение

Очевидно е, че човешкото поведение не е повлияно нито единствено от генетичното си

наследство, нито от влиянието на средата, а от тяхната взаимна симбиоза, повлияна и
от други фактори.

Имаме многопластово и разнопосочно действие на гени, среда, биология и социум.

Корелацията и взаимодействието между среда и гени не позволяват на този етап да се
отдели и изследва еднопосочно и категорично влиянието само на един от тези
компоненти.

Взаимодействието и корелацията не са тъждествени понятия.

Взаимодействието между гени и среда се нарича генетичен полиморфизъм, който
причинява развитието на определен фенотип само при наличието на точно определени
гени в точно определена среда. Липсата на подходяща среда ще възпрепятства
въздействието на гените върху фенотипа.

При корелацията между гени и среда сме изправени пред една възможност, при която
средата само предпоставя (благоприятства, без да провокира) влиянието на гените

17
върху фенотипа. Възможна е пасивна(наследствена), предизвикана и
активна(носителите на определени гени сами търсят подходящата среда) корелация.
Разбира се, по-интензивното въздействие на един фактор може да даде преимущество
при проявлението на едно от условията.
Въпреки това, науката не е дала категоричен отговор, че съществува т.нар „престъпен
ген” или група от гени, които да предопределят конкретно престъпно поведение за
определен индивид, който да наречем „роден престъпник”.

Престъпното поведение е комплексен феномен, върху който оказват влияние

множество фактори. Всяка една поведенческа проява е следствие на взаимодействието
между среда, гени, еволюционни промени. Болестите, емоциите, поведението,
идентичността на човек водят началото си и намират обяснение в гените. Въпреки това
генотипът не е статичен. Той е в непрекъснато взаимодействие с агенти от вътрешната
среда и външни фактори. Дали криминалното поведение е генетично предопределено?
Частично.

Дали има генетичен компонент, който да предразполага към такова поведение?

Със сигурност. Не конкретен престъпен ген, а по-скоро съвкупности от гени влияещи
върху възприятията, темперамента и мотивацията, в определени ситуации, в
определена среда, при влияние на определени фактори провокират обществено
неприемливо поведение на индивида.

С всичко казано до тук, чрез анализ и доказателства за хипотезите, стигаме до

заключението, че ТЕЗАТА, които застъпвам са верни - престъпността, агресията
и импулсивното поведение не са единствено следствие на генетичната
предразположеност.

18
Използвана литература:

1. Американска психиатрична асоциация, APA (2002). DSM-IV-TR. Диагностично и

статистическо ръководство за психични разстройства. Преработен текст Барселона:
Масон.

2. Иванова,Н.Е., Стайкова Т.А, Андреенко Е.А Генетика с биологични основи на

поведението и психогенетиката УИ „Паисий Хилендарски“ 2011

3. Любомирски С., Пътят към щастието, Монт, 2009;

4.Световната здравна организация (1998). МКБ-10. Психични и поведенчески

разстройства Многоосна версия за възрастни. Женева: СЗО;

5. Caspi, A., McClay, J.; Moffitt, Т., Mill, J. и Martin, J. (2002 г.). Роля на генотипа в
цикъла на насилието при малтретирани деца. Американска асоциация за развитие на
науката. 297 (5582): 851-854;

6. Garrido, V. (2003). Психопати и други насилствени престъпници. Валенсия: Tirant lo

Blanch;

7. Francisco, J. (2000). Биологични основи на психопатологиите. Мадрид: Пирамидна

психология;

8. Ros, S., Peris, M.D. и Gracia, R. (2003) Импулсивност. Барселона: Арс Медика;

9. Pelegrín, C. и Tirapu, J. (2003). Невробиологични основи на агресията. Intersalud;

10. https://www.challengingthelaw.com/biopravo/genetichen-determinizam/ 14.10. 2023 ;

11. https://bg.sainte-anastasie.org/articles/neurociencias/las-bases-genticas-y-biolgicas-de-la-
psicopata.html /14.10.2023.

19
Използвани статии и изследвания:

Avshalom C, McClay J, Mof?tt TE, Mill J, Martin J. Role of genotype in the cycle of
violence in maltreated children. Science 2 August 2002, Vol. 297 no. 5582 pp. 851-
854. Авторите провеждат изследване сред бели деца, жертви на системно домашно
насилие, от което заключва, че наличието на тези гени в съвкупност с влиянието на
стрес в социалната среда правят децата типичен агресор.

Beaver K. The Intersection of Genes, the Environment, and Crime and Deliquency: A
Longitudinal Study of Offending. 2006 .A dissertation Submitted to the Division of research
and Advanced Studies of the University of Cincinnati, pp 1-430.

Denno D. Legal Implications of Genetics And Crime Research. Genetics of Criminal And
Antisocial Behaviour. Ciba Foundation Simposium 1996 pp. 248-264.

Delaney D. Criminal Behaviour: Free Will versus Determinism. Australian Journal of

Correctional Staff Development. ISSN 1832-954.

Denno D. Revising the Legal Link Between Genetics And Crime. 2006. Journal of Law and
Contemporary Problems. Vol 69 pp. 209-257.

Farahny N, Colemaj J. Genetics and Responsibility: To Know the Criminal from the
Crime..2006. Journal of Law And Contemporary Problems. Vol 69 pp 115-169.

Kaye D.H. Behavioral Genetics Research And Criminal DNA Databases. 2006. Journal of
Law And Contemporary Problems. Vol 69 pp 259-299.

Slobogin C. Psychological Syndromes and Criminal Responsibility 2010. Annual Review of

Law and Social Science. pp 108-127.

Rose N. Biology of Culpability: Pathological Identity and Crime Control in a Biological

Culture. Theoretical Criminology 2000. Vol 4 pp. 5-34.

Jones. O. Behavioral Genetics And Crime, In Context. Journal of Law And Contemporary
Problems. Vol 69 pp 81-100.

http://www.newscientist.com/article/dn18098-murderer-with-aggression-genes-gets-
sentence-cut.html#.UxCk1OOSyls

http://www.newscientist.com/blogs/shortsharpscience/2011/09/brain-scans-reduce-sentence-
in.html

20