Чорба от греховете на отец Никодим

Заглавие
-съчетава противоположности: битово-земното
(чорба) и духовното (грях,отец), и поставя
основния проблем в разказа – за сблъсъка и
единството на човешкото тяло и човешката
душа, за раздвоението в нея между греха и
спасението на душата ( стремлението към
‘райските блага’).
Двойната рамка на разказването
-характерен повествователен модел за целия
цикъл. 1. Разказвачът като слушател на
историята за отец Никодим и съмишленик на
отец Сисой – създава в експозицията на разказа
атмосфера на сладостно-мистична и благодатна
омая на лек и жизнерадостен хумор, особено
усещане за празничност в делничния ден, за
хармония между човека и природата (слънцето
свети ‘празнично’, нещо молитвено има в
тишината на гората, планинските разклонения
са изправени ‘смирено’, сякаш се молят). 2.
Отец Сисой – излъчва топлота и мъдрост, едно
душевно спокойствие на човек, прозрял в
истините за живота, носещ светлината на
светостта в душата си.
Образът на отец Никодим
- ‘добър човек’, душата му ‘е живяла в страх
пред Бога и в стремление за райските блага,
като се е бъхтала в безпокойствие’, т.е. отецът е
представен като духовник и човек, у когото
добродетелността е плод на разума и вярата.
1. Портретна характеристика – ‘остарял, но
запазен, здрав и як’, с ‘ едра, висока, права,
широкоплещеста фигура’, върви ‘ тежко, бавно
и важно като патриарх’, със ‘странен и чуден
поглед’, който не отговаря на силата, която
излъчва неговата осанка; ако очите говорят за
принадлежност на душата към друг,
метафизичен свят, то тялото на монаха излъчва
виталност и сила на войн (напомня светците
войни). Тази душевна благост и искрена вяра
смиряват силата на тялото му, той изглежда ‘по-
силен от всички грехове’.
2. Начин на живот – скромност и усамотение,
затворен в своя свят, слял се с природата,
добросъвестен в монашеските си задължения –
образът напомня светците отшелници.
3. Философията на светеца, изградена върху
разбирането за греховете – непростими (черно
бобено зърно) и такива, които пораждат
съмнение дали наистина са грях (бяло зърно);
първите подбуждат към дълбоко покаяние, а
вторите към молитва за прошка.
4. Вътрешното раздвоение между божията
благодат и земните наслади (спомена за
любимото момиче, красотата на белите рози,
които само отглежда и дарява за радост на
‘някоя непозната душа’) го подтиква към
изповед -пред Бога, пред себе си и пред хората.
Монахът не може и не иска да се освободи от
своя ‘грях’, сякаш той омагьосва душата му и я
извисява, макар че умът му определя ‘черно
зърно’ и за не умиращия спомен за някогашната
любов, и за белите рози, въплъщаващи
красотата и любовта, т.е. непростим грях,
изискващ дълбоко покаяние.
5. Прозрението на отеца – мъдростта и
житейският опит водят до истината, че душата
и тялото са ‘ същност неразделна’ и душата
тържествува с радостите за тялото. Въпреки че
душата му се ‘бъхти в безпокойство’, мислите
му раждат съмнения, отецът оставя своето
духовно наследство, в което е и посланието на
Елин Пелин – утвърждаване на естествения и
пълнокръвен живот, на обичта и опиянението от
всеки миг, на добротата и красотата.