1. Епидермис – анатомично, хистологично и ултрастурктурно устройство.

Кожата е сложен орган, който покрива и оформя тялото, защитава организма от

разнообразните външни фактори и осигурява постоянство на неговата вътрешна среда –
хомеостаза.
Кожата е най-големия повърхностно разположен орган с обща площ 1,5 кв.м., тегло
20% от теглото на тялото. Дебелината и варира от 0,4 до 4мм, като зависи от възрастта,
охранването и локализацията.
Повърхността на кожата е неравна и се състои от множество бразди, гънки,
вдлъбнатини и възвишения, които в различните участъци образуват индивидуалния
релеф. Браздите – sulci interpapilares, обграждат по-издигнати, полигонални полета (area
cutanea), които съотвестват на местата на вдаване на папилите в епидермиса.
Папиларните възвишения по воларната повърхност на ръцете и плантарните на краката са
наредени в редици (cristae cutanea), които образуват дъги, бримки, спирали и сложни
фигури. Те се наричат дерматоглифи. Използват се в криминалистиката за разпознаване
на отделни лица и в клиниката за диагностициране на някои генодерматози. Кожните
гребени са строго индивидуални и остават непроменени до края на живота.
В зоните на телесните отвърстия кожата преминава чрез полулигавиците в лигавиците
на устата, носа, очите, гениталиите и пикочните пътища и ануса.
Цветът на кожата варира. Различават се три раси: бяла (кавказка), жълта
(монголоидна), черна (негроидна, австралийски аброигени и др). между тях има
смесвания – креоли, мулати, метиси и др.. Пигментацията на кожата бива
конституционална (генетично обуславена) и факултативна (повлияна от външни фактори).
Различават се 6 фенотипа: 1-албиноси, 2-4-бели индивиди с различна степен на
образуване на меланин под влияние на слънчевата светлина, 5-мургави, 6-черни.
Хистологично кожата се състои от 3 слоя.

Епидермис
Епидермисът заема най-външната част и е съставен от многослоен плосък вроговяващ
епител. Това е най-тънкият слой, вариращ от 0,04мм на клепачите до 1,6мм и повече на
дланите и стъпалата. Този слой е неваскуларизиран, хранещ се чрез дифузия от дермата.
Състои се от четири вида клетки: кератиноцити, дендритни клетки, меланоцити и
Лангерхансови клетки, клетки на Меркел.
Кератиноцитите в епидермиса образуват 4 слоя, които се различават по броя, формата,
големината и морфологията на клетките. Те се подреждат от дермата към повърхността,
както следва: основен, бодлив, зърнест, рогов слой. Първите три слоя съдържат ядрени
клетки. Названието стратум Малпигии е сборно понятие за ядрените слоеве (основен и
бодлив???).
Stratum basale s. germinatuvum
Най-дълбоко разположения слой, който се състои от един ред високи призматично
клетки с овални, богати на хроматин ядра. Те са палисадно разположени и имат
базофилна цитоплазма. В зависимост от цвета на кожата съдържат различно количество
меланинови гранули, които са разположени над ядрото като шапка. Клетките са свързани
помежду си с десмозоми, а с базалната мембрана с хемидесмозоми. Ултраструктурно
десмозомите са симетрично уплънтения на плазмолемите на две съседни клетки
разделени от междуклетъчно пространство, в което се различават една централна и две
странични ламели с дребнозърнест строеж (междинни пластинки) и с прикрепени откъм
вътрешността на клетката фибриларна елементи – тонофибрили.
Базалните кератиноцити се възприемат като стволови клетки, те се недиференцирани,
пролиферират посредством митотично делене, мигрират нагоре едновременно с процес
на диференциация, завършващ с вроговяване и отпадане от кожната повърхност. Тези
базални клетки съдържат обилен ендоплазмен ретикулум, рибозоми, апарат на Голджи и
митохондрии. Активно произвеждат тонофиламенти, които са предшественици на
кератиновия протеин в роговия слой.
Зоната в която настъпва деленето се означава като герминативен слой.
Новообразуваните клетки или остават в базалния слой или се изкачват към спинозния.
Времето, необходимо за преминаване на една клетка през епидермиса се нарича
транзитно време. Продължителността на митотичното делене при здравия организъм
варира от 60-90мин. Нормално епидермалната пролиферация е под контрола на
епидермални растежни фактори, които я стимулират, и халони, които я инхибират.
Stratum spinosum
Състои се от 4-12 реда сплеснати клетки, които в близост до базалния слой са кубични,
по-нагоре полигонални, а най-повърхностно – ромбични, сплеснати с дългата ос
разположени успоредно на кожната повърхност. Супрабазалните клетки се наричат
спинозни, поради нежните островърхи израстъци, които при обикновена микроскопия се
вуждат да пресичат междуклетъчното пространство и осигуряват връзка между съседните
клетки. Тези връзки се озъществява чрез десмозомите, представляващи продължение на
тонофиламентите през израстъците (десмозомно-тонофиламентен комплекс) до
междуклетъчното пространство. Тонофиламентите тук се събират в снопчета. Тъй като
съседните клетки са свързани с десмозоми, където завършват започналите от
противопложната страна тонофибрили, в епидермиса се образува десмозомо-
тонофибриларен комплекс, който осъществява неговата еластичност. Пространствата
между съседните кератиноцити са изпълнени с неутрални и кисели мукополизахариди
(ГАГ), обуславящи от една страна здравината на връзките между клетките, а от друга –
улесняващи проникването на водноразтворимите субстанции и придвижване на
кератиноцитите към повърхността. Тонофибрилите в цитоплазмата образуват вътрешния
опорен скелет, който защитава ядрото от притискане и прави клетките резистентни на
разтягане.
Stratum granulosum
Състои се от 2-4 реда хоризонтално приплеснати и тъмно оцветени клетки.
Цитоплазмата е изпълнена с базофилни, неравномерно звездовидни гранули съдържащи
кератохиалин – кератохиалинови гранули. Те се формират още в горната част на
спинозния слой. Те са електронно-плътни телца без вътрешна структура и са съставени от
два типа протеин, съответно богати на хистидин и цистин, съдържащи сяра. Гранулите
имат дисулфидни връзки, които допринасят за химичната устойчивост и здравина на
клетките от гранулозния слой нагоре. Ядрата са по-малки тъй като започва тяхното
стапяне и разграждане на органелите.
В горната част на спинозния и по-голяма част на гранолузния, в клетките и извън тях се
виждат обвити в мембрана гранули, наречени кератинозоми (телца на Одланд), които са
изпълнени с паралелни ламели. Появяват се в близост до Апарата на Голджи и мигрират в
цитоплазмата и към клетъчната мембрана, за да отделят съдържанието си в
междуклетъчното пространство. Имат отношение към бариерните свойства и степента на
кохезия между клеткие т.е. озъществяват слепването и препятстват водната загуба.
Гранулозния слой отговаря на кератогенната зона, в коят започва дезинеграцията на
ядрото и другите клетъчни органели. Този слой липсва в лигавиците.
Интермедиерна зона- ензимна активност – естерази.
Stratum lucidum
Намира се само в зони на силно вроговяване. Клетките са плоски, безядрени,
вроговени и силно хиалнизирани. Този слой липсва в лигавиците.
Stratum corneum
Дебелината му варира в различните участъци от 10-40микром според необходимостта
от защита на подлежащите тъкани – в стъпалата и дланите е най-плътен. Състои се от 15-
20 реда безядрени, плоски, еозинофилни клетки – корнеоцити. Тяхната обвивка е
еднослойна, изпълнени са с хоризонтално ориентирани фибрили. В тях се образува
фибриларен протеин наречен алфа-кератин (богат на сяра). Въпреки че не притежава
дисулфидни връзки допринася за известна гъвкавост и еластичност на роговия слой.
Кератинът предотвратява изпаряването на водата, а от своя страна корнеоцитите,
абсорирайки вода, допълнително подпомагат кожното овлажняване. Аморфният протеин
на матрикса произхожда от кератохиалиновите гранули. В долната част на слоя тези
мъртви клетъчни пластинки са сравнително здраво прикрепени помежду си – pars
conjuncta, а в горната му част се разединяват и отпадат поединично или на групи – 1300 от
1см2 за 1 час – pars disjuncta.
Епидермалната пролиферация е сложен прцес. Времето на диференциация и
преминаване през целия епидермис е между 28-45 дни. Нормално съществува
равновесия между отпадането на роговите клетки и образуването на кератиноцити чрез
митози в герминативния слой. Този процес е нарушен при псориазис, при който имаме
повишена митотична активност в базалния слой и миграция на кератиноцити до роговия
слой става в по-къс срок. В епидермиса има 4 вида клетки:
Дендритни клетки:
Меланоцити – не се оцветяват с ХЕ, изглеждат светли при обикновена микроскопия,
като за рапзоложени непосредствено под и между базалните клетки. Меланина се
оцветява в черно със сребърни соли, при което се виждат разклонените дендрити между
клетките. Съотношението меланоцити:кератиноцитит в базалния слой е 1:4 до 1:12 в
различните участъци. Броят на меланоцитите се увеличава при сълнчево облъчване,
липса при витилиго и албинизъм. Те нямат тонофибрили и десмозоми. В тях се образуват
меланинови органелни съдържащи меланин – меланозоми. Откриват се цитоплазмено
разположени меланозоми в различен стадий на развитие.
Познати са два типа меланин – 1)еумеланин, произвеждан от елипсовидните
меланозоми, придаващи кафяв и черен цвят на кожата и косата 2) феомеланин –
продуциран от сферичните меланозоми, свързан с по-светлите цветове на косата от рус
до червеникаво кафяв.
Лангерхансови клетки – незрели дендритни клетки разположени в средните слоеве на
епидермиса. При обикновена микроскопия изглеждат като светли вакуолизирани клетки.
Чрез специални оцветявания се виждат до 12 израстъка на една клетка, достигащи нагоре
до гранулозния и надолу до дермо-епидермалната граница. ЕМ показва лобулирано
ядро, липса на тонофиламенти и дезмозоми, изобилие ор органели. Най-характерни са
техните гранули с плоска дисковидна форма, пръчковидни при напречен срез,
притежаващи мехурчести образувания в единия си край и така наподобяващи ракета за
тенис – телца на Birbeck. Счита се че имат функции на фагозоми – поглъщат
извънклетъчни материи, или на лизозоми – секретиращи ензими навън.
Тези клетки имат фагоцитарна активност. Притежават повърхностни Ia-антигени, както
и мембранни рецептори за С3b-компонента на комплемента и Fc-фрагмента на IgG. Тези
маркери са ключови за разпознаване на АГ и реагиране с Т-клетките. Участват в
аферентната и еферентната дъга на контактно-алергичната свръхчувствителност. От една
страна активират Т-лимф, а от друга страна са мишени за тях, при което се отделят
лизозомални ензими, отоговорни за възпалителната фаза.
Клетки на Меркел – разположени в базалния слой, които микроскопски не се
различават от меланоцити и лангерхансови клетки. Подобно на други крайни нервни
структури, съдържат ензими. Имат прозрачна богата на органели цитоплазма и с
множество израстъци проникващи между клетките. Имат лобулирани ядра, слабо развити
десмозоми, финни микрофиламенти множество мембранно свързани гранули, струпани в
цитоплазмата точно срещу достигащите до тях аксони. Тези клетки служат като рецептори
на допир. Имат роля в регулацията на епидермалната пролиферация по пътя на контакта
им с кератиноцитите.