ОБЕКТ, ПРЕДМЕТ, ЗАДАЧИ И ПОНЯТИЕН АПАРАТ НА ВЪЗРАСТОВАТА

ПСИХОЛОГИЯ. ПЕРИОДИЗАЦИЯ НА ЖИЗНЕНИЯ ЦИКЪЛ

Възрастовата психология е отрасъл на психологическата наука, изучаващ фактите и

закономерностите на развитието на човека и възрастовата динамика на психиката му.
Обект на изучаване на възрастовата психология е развиващия се и променящ се в
онтогенезата нормален, здрав човек.
Предмет на възрастовата психология са възрастовите периоди на развитие, причините и
механизмите за преход от един възрастов период в друг, общите закономерности и тенденции, темпът и
насоченост на психическото развитие в онтогенезата.
Разграничени са следните раздели на възрастовата психология: психология на младенческата
възраст, психология на ранната възраст, предучилищна психология, психология на началната училищна
възраст, психология на подрастващия, психология на младостта, психология на средната възраст,
психология на старостта /геронтопсихология/.
Задачи на възрастовата психология:
1. Изучаване на движещите сили, източници и механизми на психичното развитие през целия
живот на човека.
2. Периодизация на психичното развитие в онтогенезата.
3. Изучаване на възрастовите особености и закономерности на протичането /възникване,
формиране, изменение, усъвършенстване, деградация, компенсация/ на психичните процеси
/възприятие, памет, внимание и др./.
4. Установяване на възрастовите възможности, особености, закономерности на осъществяване на
различните видове дейност, усвояване на знания.
5. Изследване на възрастовото развитие на личността, в т.ч. в конкретните исторически условия.
Понятие на възрастовата психология
Развитие – процес на преход от едно състояние в друго, по-съвършено, преход от старото
качествено състояние към ново качествено състояние, от просто към сложно, от низше към висше.
Развитие на психиката – закономерна промяна на психичните процеси във времето, изразяваща
се в тяхното количествено, качествено, и структурно преобразуване.
Съзряване – психофизиологичен процес на последователни възрастови промени в централната
нервна система и другите системи на организма, обезпечаващ условия за възникване и реализация на
психичните функции и налагащ определени ограничения. С понятието съзряване е свързан един от
основните принципи на възрастовата физиология – принципът за хетерохронност на развитието, който
фиксира обстоятелството, че различните мозъчни системи и функции съзряват с различна скорост и
достигат до пълна зрялост на различни етапи от индивидуалното развитие. Това означава, че всеки
възрастов етап има своя неповторима психофизиологична структура, която в значителна степен
определя потенциалните психични възможности на дадената възраст.
Филогенеза на психиката – формиране на структурата на психиката в хода на биологичната
еволюция на вида или социокултурната история на човечеството.
Онтогенеза на психиката – формиране на психичните структури в течение на живота на
отделния индивид.
Във възрастовата психология се проявява все по-голям интерес към развитието на психиката на
човека във вътреутробния период, през който протича приспособяването на организма към околната
среда и дори се създават някои предпоставки за усвояването на една или друга култура /например
предпоставки за усвояване на майчиния език и емоционалните предпочитания/.
Функционална генеза, функционално развитие на психиката – развитие на психичните
функции, възникване на ново равнище за решаване на интелектуални, перцептивни, мнемонични и
други задачи, процес на овладяване на нови умствени действия, понятия и образи. Функционалната
генеза на психиката е основна част от онтогенетичното формиране на психичните процеси на човека.
Различават се нормативно и индивидуално психично развитие. Нормативността на развитието
предполага, че става дума за общ, присъщ на повечето хора от дадената възраст характер на промените.
В някои случаи за нормата се говори като за идеал, най-висш от възможните равнища на психичното
личностно развитие. Индивидуалното развитие е свързано с вариативност на нормата, с установяване
на уникалността на личността, с акцент върху своеобразието на някои нейни способности.

1
 Периодизация – условно разделяне на непрекъснатия ход на развитие на възрастови периоди, с
цел да се проучат по-точно качествените преобразования в психиката.
Фаза /стадий/ - качествено изменение в психиката на човека /или на една от нейните страни/,
което настъпва закономерно и в определена последователност в процеса на развитието.
Водеща дейност – дейност, свързана с главните промени в психиката и формирането на
човешката личност, с непосредственото възникване на нови психични преобразувания, със зараждането
и диференцирането на нови видове дейности и отделни психични процеси, с които се подготвя прехода
на индивида към нова, по-висша степен на развитието му.
Дейностите, които имат основно значение за развитието, са играта, ученето и трудът. През
различните периоди една от тях има доминиращо значение и тя се определя като водеща дейност. Тези
дейности се сменят по закономерен начин, под влияние на условията на живот и възпитанието. Чрез тях
се усвоява обществения опит, начините на поведение и се променя средата, съобразно потребностите на
индивида. Във водещата дейност се преустройва и формира психиката.
Играта е целенасочена и съзнателна по своеобразен начин. В нея детето не си поставя цели,
които имат траен и обществено валиден характер, но преживяванията му са реални, пълноценни, затова
тя има формиращо значение през предучилищната възраст. Чрез играта детето най-рано отразява
средата, влияе и проявява своята активност.
Ученето се отличава с по-висока степен на съзнателност и по-далечна целенасоченост. То е
водеща дейност в периода на училищната възраст. Учене има и в предходния период, но е по-стихийно,
подчинено на игровата дейност.
Трудовата дейност се характеризира с още по-високо ниво на развитие на съзнателност и
мотивация. Тя се проявява през всички възрасти. През ранното детство и предучилищната възраст
трудът е подчинен на предметно-манипулативната и игровата дейност, а през училищната възраст – на
учебната дейност.
Периодизация на жизнения цикъл:
1. Ранно детство /от раждането до края на третата година/, със следните подпериоди:
 новородено – от раждането до края на първия месец;
 младенческа /кърмаческа/ възраст – от края на първия месец до края на 12-я месец;
 яслена възраст – от края на първата до края на третата година.
2. Предучилищна възраст /от 4-та до 6-7-та година/, със следните подпериоди:
 ранна предучилищна възраст – до края на 4-ата година;
 средна предучилищна възраст – до края на 5-ата година;
 горна предучилищна възраст – до края на 6-7-та година.
3. Училищна възраст /от 6-та – 7-ма до 18-та, 19-та година/, със следните подпериоди:
 ранна училищна възраст – от 6-та – 7-мата до 11-та година;
 средна училищна възраст – от 11-12-та до 15-та година;
 горна училищна възраст – от 15-16-та до 18-19 година.
4. Младост – от 18-19 до 23-та година.
5. Зрялост – от 24 до 60 години със следните подпериоди:
 първи период /от 24 до 35 години/;
 втори период /от 36 до 60 години/.
6. Напреднала и старческа възраст /от 61 години до края на живота/, със следните подпериоди:
 напреднала възраст /от 61 до 74 година/;
 старческа възраст /от 75 до 90 година/;
 дълголетници /столетници/ над 90-та година.

2
 ПСИХОАНАЛИТИЧНИ ТЕОРИИ ЗА РАЗВИТИЕТО НА ЧОВЕКА

Психоаналитична концепция за развитието на Зигмунд Фройд

Фройд предлага три основни структурни компонента на психичната организация: Ид (То), Его
(Аз) и Суперего (Свръх Аз).
Ид (То) - изходна същност за останалите прояви на личността. То е биологично по своята
природа и съдържа в себе си източник на енергия за всички компоненти в структурата на личността.
Независимо от това, че другите области на съзнанието се развиват от Ид, само по себе си то е
примитивно и неорганизирано. Ид не се променя с развитието на личността и достигането до зрялост.
То не се изменя под влияние на жизнения опит тъй като не е в контакт с околния свят. Неговата задача
се заключава в понижаване на състоянието на напрежение, усилване на удоволствието и довеждането до
минимум на състоянията на дискомфорт. Съдържанието на Ид е почти изцяло несъзнавано. То включва
примитивни мисли, които никога не се осъзнават и мисли, които съзнанието отхвърля или счита за
неприемливи. Според Фройд преживяванията, които се отхвърлят или подтискат, имат способността да
въздействат върху поведението на човека с ненамаляваща интензивност и без участието на някакъв
контрол на съзнанието.
Аз (Его) - структурен компонент на психиката, който е в контакт с реалния външен свят. Аз се
развива от Ид, когато детето започне да осъзнава своята собствена индивидуалност, да удовлетворява и
успокоява повтарящите се изисквания на Ид. За да изпълни тази задача Аз, подобно на кора на дърво,
защитава Ид, но също така се „храни” от неговата енергия. Основната задача на Аз е да обезпечи
жизнеспособността на личността, нейната безопасност и здрава психика. Неговите основни свойства
включват контрол на произволните движения и онази страна на дейността, която е насочена към
самосъхранението. Аз осъзнава събитията от външния свят, съпоставя ги с миналия опит, след това чрез
активността на либидото избягва определени обстоятелства, адаптира се към тях, или променя
външната реалност, за да я направи по-безопасна или по-комфортна.
Свръх Аз (Суперего) е последния компонент от структурата на личността, който се образува от
Ид и Аз. Свръх Аз играе ролята на съдия или цензура на постъпките и мислите на Аз. Той е хранилище
на моралните норми, стандартите на поведение и техните образувания, които формират забрани за
личността. Фройд описва три функции на Свръх Аз: съвест, самонаблюдение и формиране на идеали. В
качеството си на съвест Свръх Аз изпълнява роля по ограничаване, забрана или обсъждане на дейността
на съзнанието и на несъзнаваните действия. Свръх Аз разработва, развива и утвърждава моралните
норми на личността. Свръх Аз-а на детето се базира не на образите на родителите, а на техните Свръх
Аз-ове.
Според Фройд психиката на човека претърпява няколко стадия (фази) на психосексуално
развитие:
1. Орален (от рождението до 18 месеца) - Устата и оралната зона са първичен източник на
удоволствие и главен орган на познание. Детето се стреми към незабавно задоволяване на
импулсите си. Удоволствието от стимулирането на оралната зона далеч надхвърля храненето.
Бебето активно търси орална стимулация - то смучи, яде, ближе, хапе, дъвче и опипва с език
всякакви предмети. При липса на други неща то има склонност да смуче палеца си. Детето
изпитва огромно ерогенно удоволствие от тези активности, стимулиращи оралната зона. В този
стадий в психическия апарат добре отчленен е само Id-ът.
2. Анален (от 18 месеца до 3 години) - Вниманието и удоволствените усещания на детето се
съсредоточават върху ануса и аналната зона. То изпитва интензивно удоволствие от дефекацията
и волевия контрол върху нея. В този стадий обикновено започва тоалетното обучение, което е
първата форма на социализация на инстинктивните влечения. Появява се потребност от контрол
на тялото. Детето се научава да отсрочва удовлетворяването на непосредствените си импулси.
Възниква инстанцията его в психологическия апарат. Егото включва чувство за реалност, че
някои неща са възможни, а други - не.
3. Фалически (от 3 до 6 години) - Детето започва да изпитва удоволствие от стимулирането на
половия си орган. То вече се интересува от сексуалната анатомия на двата пола, открива различия
между половете, това стимулира Едиповия комплекс. Разрешаването на този комплекс е от
съдбоносно значение за развитието на детето. Преди фалическия стадий децата се чувстват
емоционално привързани към майка си, но в този стадий развиват амбивалентно отношение към
родителя от същия пол - омраза, ревност, страх и съперничество. Към родителя от
3
 противоположния пол децата изпитват силна привързаност. Специално момчетата изпитват страх,
че ще бъдат наказани, "кастрирани" от бащата за тайната им любов към майка им. За да избегнат
конфликта, те подтискат любовта си към майката и се идентифицират несъзнателно с бащата
първо поведенчески, а по-късно приемайки неговите ценности. Всъщност това е типичното
разрешаване на Едиповия комплекс. Момичетата изпитват възмущение, че майка им ги е родила
без пенис. Те подтискат привързаността си към бащата, заради неговата недостъпност и се
идентифицират с майката, приемайки нейните ценности. Фройд нарича вариантът на Едиповия
комплекс у момичетата комплекс на Електра. Последният протича по-малко конфликтно и
проблемно, отколкото Едиповият комплекс у момчетата. Чрез идентификацията с родителя от
същия пол възниква супер-егото.
4. Латентен (от 7 години до пубертета) През този период децата подтискат сексуалните си
влечения и чувства, правейки сексуалността си "латентна". Детето загубва интерес към
еротичното и сексуалното. То усилва идентификацията си с родителя от същия пол. Заниманията
със собственото тяло намаляват. Детето е много заето с активно проучване на света и
преднамерено обогатява знанията си за света и междучовешките отношения. В този период
децата предпочитат да играят и общуват с деца от своя пол. Постепенно те се откъсват от
семейството и се ориентират към света на връстниците.
5. Генитален (от пубертета до ранна младост) Хормоналният натиск през пубертета води до
събуждане на еротиката и сексуалността. Влечението към партньори от противоположния пол
отново става ярко изявено. В този стадий сексуалният акт става най-интензивен източник на
удовлетворяващи преживявания. Появява се стремеж към възпроизводство и потомство. В
резултат възниква зрялата сексуалност на възрастния. Установяват се балансирани отношения
между id, его и супер-его.
Епигенетичен модел за стадиите на човешкото развитие на Ерик Ериксън.
Този модел е първата психологическа теория, която описва целия цикъл на човешкия живот от
детството до старостта. Според Ериксън психологическият ръст на личността прилича на развитието на
ембрион. Понятието епигенеза говори за това, че всеки елемент се развива, надграждайки останалите
елементи.
Всеки стадий се характеризира със специфична задача на развитието или криза, която трябва да
бъде разрешена, за да може човекът да премине към следващия стадий. Силите и способностите,
развиващи се в процеса на успешното разрешаване на кризата, влияят на личността като цяло.
Събитията преди или след кризата също могат да се отразят на личността. Всеки стадий е системно
свързан с останалите и всички трябва да протичат в зададената последователност.
Стадии на психо-социално развитие според Еерик Ериксън:
1. Доверие срещу недоверие (от рождението до 12-18 месеца) - съответства на оралния стадий
на Фройд. Бебето се учи да схваща средата като подредена и предсказуема или да бъде подозрително и
страхливо. В този стадий се формира доверително отношение към света в противоположност на
недоверието.
2. Автономия срещу съмнение (от 12-18 месеца до 3 години) - съответства на аналния стадий у
Фройд. Тогава се формират чувство за самостоятелност, автономия, независимост противоположни на
чувствата на съмнение и срам. На този стадий се залагат основите или на скованост на поведението,
слаба общителност, или свободно самоизразяване и сътрудничество. Прекаленият критицизъм на
възрастните през този стадий може да доведе до чувство на неадекватност.
3. Инициатива срещу вина (от 3 до 6г.) - съответства на Фройдовата фалическа фаза. В този
стадий възникват съвестта и нравствените чувства. Детето намира удовлетворение в завоюването на
околния свет, с удоволствие се учи да прави всичко добре.
4. Трудолюбие срещу непълноценност (от 6 до 12г.) - съответства на латентната фаза у Фройд.
Характеризира се с встъпване на детето в нови социални връзки по повод това, че става ученик. То
трябва да избере между овладяване на трудовия опит или да се обремени с чувство за непълноценност.
В този период на приобщаване към труда детето проявява и готовност да се учи. Образователните
системи навсякъде по света включват детето в обучителен процес именно в този период. Ако детето не
успее в овладяването на необходимите трудови и учебни навици и привички, развива ниска мотивация
за постижение и ниско самоуважение.

4
 5. Идентичност срещу ролева обърканост (от 12 до 19г.) - придобива се чувство за психо-
социална тъждественост, осъществява се самоопределение, избор на професия, юношата набелязва своя
жизнен път. Формира се интегрирано чувство за Аз или обърканост по въпроса "Кой съм Аз?".
6. Интимност срещу изолация (от 20 до 25г.) - съвпада с младостта. Присъщо за тази възраст е
установяването на дружески връзки, сливането на своето Аз с другите, образуването на семейство,
стремеж към сътрудничество, преодоляване на чувство за изолация и отчуждение.
7.Съзидателност срещу самопогълнатост (от 26 до 64г.) - съвпада със средната възраст.
Човек може да се фокусира върху своето благосъстояние или да проявява загриженост за това, което е
отвъд Аза, напр. семейството, обществото или бъдещите поколения. Този стадий е изпълнен с висока
продуктивност, грижа за новото поколение, щедро самоотдаване или егоистично бездействие и
самозатваряне в лични проблеми.
8. Цялостност срещу отчаяние (от 65г. до смърттта) - последният стадий на живота.
Съвпада със старостта. В зависимост от успеха на предходните стадии, човек се наслаждава на един
пълноценно преживян живот или изпитва различни степени на безнадеждност. Осъществява се
интеграция на резултатите от предшестващите стадии. Възниква мъдро отношение към живота или
изпадане в отчаяние.

5
 КОГНИТИВНИ ТЕОРИИ ЗА РАЗВИТИЕТО НА ЧОВЕКА

Стадиална теория за интелектуалното развитие на Жан Пиаже.

Ж. Пиаже определя интелекта в контекста на анализа на поведението, т.е. на особеното
взаимодействие между човека и външния свят. Интелектът е определена форма на когнитивния аспект
на поведението, чието функционално значение е в структурирането на отношенията между средата и
организма, в организацията на взаимодействието на човека със средата. Тази организация на опита
става с помощта на схеми, т.е. определени структури, обработващи субективния опит, представен под
формата на знания, събития, преживявания, перцептивни образи.
Развитието на интелекта е системообразуващ фактор за психичното развитие на детето. Другите
психични функции се определят от равнището на развитие на интелекта и зависят от него, ето защо
принципите, стадиите и закономерностите, установени за развитието на мисловната дейност на детето
могат да бъдат съотнесени към развитието като цяло.
1. Сензомоторен интелект (от рождение до 2 години) Детето започва да диференцира себе си
от предметите; постепенно започва да осъзнава връзките между собствените си действия и ефектите им
върху средата и то започва да действува преднамерено и да кара по-интересните събития да траят по-
дълго (напр. ако детето размахва дрънкалка и се наслаждава на звуците ѝ). То научава, че предметите
продължават да съществуват дори когато не се виждат (постоянство на предметите). Появява се т. нар.
телеграфна реч. Детето преминава от рефлексна активност към целенасочено действие. Чрез интеграция
на усещания с движения се формират първите разбирания на детето за света във вид на сензо-моторни
схеми. Схемите се окрупняват, сливат, диференцират и т.н. Пиаже разграничава 6 суб-стадии на сензо-
моторния интелект. В края на този период действията се интериоризират, т.е. появява се самостоятелен
план на мисли и представи.
2. Предоперационален интелект (2 - 7 години) - Детето започва да използва езика и да си
представя предметите чрез образи и думи. То е егоцентрично, т.е. трудно заема гледната точка на
другите (Пример: "Ти имаш ли брат? - Да. - А брат ти има ли си братче? - Не."). Класифицира
предметите по единствен изпъкващ признак. Проявява се т. нар. синкретизъм (обобщено оприличаване)
във възприятието и мисленето: Ако А е подобно на В в едно отношение, то трябва да е като В в много
други отношения. Детето прави грешки в установяването на причинно-следствени връзки (традуктивни
умозаключения). Децата вярват, че неодушевените предмети са живи (анимизъм). Общо взето в този
стадий завършва перцептивното развитие. Детската игра преминава през няколко разновидности: играе
само, паралелно с други деца, в сътрудничество с тях. В края на периода детето започва да използва
числови понятия и понятия за запазване. То все още е нечувствително към противоречия в собствените
му разсъждения.
3. Конкретно-операционален интелект (7 - 12 години конкретните операции са умствени
действия, привързани към конкретни предмети и ситуации) На този стадий детето става все по-
способно да мисли логично, но само в конкретни ситуации. То постоянно усвоява поредици от понятия
за запазване на физическите свойства на предметите (обем, тегло, площ, вещество и др.) в
приблизително следния ред: за число (6 год.), маса (7 год.), тегло (9 год.), а също и за други параметри.
Може да класифицира предметите по дадено измерение (напр. размер, тегло и пр.). Това се нарича
сериация. Появява се т. нар. обратимост на логическите операции, но само в конкретни ситуации.
Децата могат да разбират относителни понятия (напр. А е по-дълго от В). Появява се т. нар.
децентрация (способност за мислене за повече от 1 нещо едновременно). В този период децата могат да
използват всички достъпни за възрастните понятия, освен абстрактните. Появява се тенденция
връстниците да се изравняват за детето по важност с възрастните.
4. Формално-операционален интелект (12 години Обратимост - характеристика на
логическите операции - способност да се мисли чрез поредица от стъпки, при което е възможно да се
обърнат стъпките в умствен план и да се върнат в изходно състояние.) Детето започва да мисли в
абстрактни термини, да изследва логически пропозиции и да разсъждава посредством хипотези и
условни съждения. Способно е да отдели елементите на един проблем и систематично да проучва
всички възможни решения (действие в полето на възможни решения). Започва да се интересува от
хипотетичното, бъдещето и от духовни проблеми. Появява се обратимост на системи от съждения. Вече
са на лице основните предпоставки на научно мислене. Детето е способно на надситуативно
(формално-логично, обратимо) мислене. Мисловните операции придобиват всички логически свойства
(обратимост, рефлексивност, транзитивност и пр.) и стават логически (формални) операции.
6
 Когнитивна теория за нравственото развитие на Лоурънс Колбърг:
Равнище 1: Предконвенционално (предморално) морално разсъждаване (4-10г.)
- Стадий 1 Ориентация към подчинение и избягване на наказание (съответства на
предоперационалния интелект у Пиаже). Детето се подчинява на правила, за да избегне наказания.
Доброто или лошото действие се определя в зависимост от физическите последствия. Не се вземат
предвид гледната точка на другия нито намеренията (Да счупиш 3 чинии без да искаш е по-лошо,
отколкото 1 нарочно). Този стадий съответства на егоцентричната гледна точка на детето.
- Стадий 2 Ориентация към лични награди и инструментален хедонизъм (съответства на
конкретните операции у Пиаже) Доброто е да служиш на своите потребности и на потребностите на
другите и да се пазариш като се стремиш към справедлива размяна ("Ще си прибера играчките, ако ми
прочетеш приказка"). Детето на този стадий отличава своите потребности и гледна точка от тези на
другите.
Равнище 2: Конвенционално - морално разсъждаване (10-13г.) (паралелно на стадия на
формалните операции у Пиаже).
- Стадий 3 Ориентация към взаимни очаквания и конформизъм Ориентация да си добро момче
или момиче. – „добро" на този стадий значи „хубаво". Добро е да играеш една привлекателна,
приемлива роля, като държиш на чувствата, верността и доверието на другите партньори. Възниква
съзнание за споделени чувства, съглашения и очаквания. Ако герой на приказка е хубав и
привлекателен, се оценява като добър въпреки лошото му поведение.
- Стадий 4 Ориентация към ред и законност (поддържане на Системата и съвестта) Законите са
абсолютни, властта и авторитетите трябва да бъдат уважавани и социалният ред трябва да се поддържа.
Добро е да изпълняваш дълга си в обществото, да укрепваш благосъстоянието на обществото и групата
и да не изпитваш чувство за вина. Съвестта се определя като самоуважение и като посрещане на
задълженията си с одобрение. На този стадий се заема гледната точка на обществото като цяло и тя се
различава от интересите на индивида, групата и мотивите.
Равнище 3: Пост-конвенционално морално разсъждаване (след 13г.) (само 10% от изследваните
лица над 16-год. възраст показват разсъждения на това равнище).
- Стадий 5 Ориентация към договореност, индивидуално приети права и демократични закони.
Този стадий предполага поддържане на основните права, ценности и закони в дадено общество, дори
когато те са в конфликт с конкретните правила и интереси на отделните групи и индивиди. Осъзнава се,
че повечето правила и порядки в обществото са относителни и са групово-специфични. Но има и
абсолютни ценности и права като живота и свободата, които трябва да бъдат защитавани и поддържани
във всяко общество, дори и против мнението на мнозинството.
- Стадий 6 Ориентация към универсални етически принципи На този стадий се стига до
осъзнаване, че съществуват универсални етически принципи, които трябва да се следват от цялото
човечество. Отделните закони и права са валидни само в степента, в която съответстват на тези
принципи. Ако законите нарушават принципите, трябва да се действа според принципите. Тези
принципи са свързани със справедливост, равенство на човешките права и уважение на достойнството
на човешките същества.

7
 ПЕРИОД НА НОВОРОДЕНОТО – ОТ РАЖДАНЕТО ДО КРАЯ НА ПЪРВИЯ МЕСЕЦ

Процесът на раждането е тежък, преломен момент в живота на детето, ето защо психолозите
говорят за криза на новороденото. С раждането детето физически се отделя от майката. То попада в
напълно различни условия: студ, ярка светлина, въздушна среда, изискваща друг тип дишане,
необходимост от промяна на типа на хранене.
Бебето се ражда с набор отличителни вродени “компетенции” – безусловни рефлекси. Първият,
който можете да забележите, е т.нар. рефлекс на търсене – когато докоснете бузата на бебето, то
обръща главичката си към вас обикновено, търсейки храна. Рефлексите му помагат да оцелее през
първите месеци, такива са плачът, смехът, гукането, кихането, прозяването, въздишката, смукането,
мигането и пр.
Към края на първия месец от живота се появяват и първите условни рефлекси. Бебето започва
да реагира на позата на хранене: в момента, в който то се окаже в определена поза в скута на майка си
възниква сукателно движение.
Новороденото вижда, чува, усеща миризми, допир, промяна в положението на тялото, различава
вкуса на попадналите в устата му предмети.
Зрение. Новороденото вижда, но на този ранен етап има проблеми с фокусирането и вижда
образите ясно едва на разстояние до 20-25 см от лицето му. За целта трябва в близкото обкръжение на
бебето да поставим предмети, които да стимулират уменията му да фокусира зрението си (играчки и
картинки в препоръчително ярки цветове).
Въпреки че зрението на новороденото е ограничено, очите му са много чувствителни към две
неща –1) човешкото лице и 2) всичко, което се движи. Ако приближите лицето си на разстояние около
20 см до лицето на бебето, ще усетите промяна в изражението му и движение на очите му. Дори
няколко часа след раждането си бебето може да насочи и двете си очи в една посока (конвергенция) и
да проследи движението на обект.
Веднага след раждането клетките в ретината, които отговарят за виждането на цветовете, още не
са добре развити, така че новороденото вижда света в сенки. Първият цвят, който бебето улавя е
червеният, следват синьо, зелено и накрая жълто. В първите си месеци бебето вижда само най-ярките
тонове на цветовете, затова е препоръчително около него да има ярки предмети, които да го
стимулират. Зрителното съсредоточаване се появява между третата и петата седмица като детето
замира и задържа поглед за кратко време върху ярък предмет.
Слух. Слухът се развива още вътреутробно за звуци с ниска до средна честота и е налице при
новороденото. Със съзряването на детето се развива и способността за възприемане на по-слаби звукови
стимули. В началото бебето реагира само на високите тонове –предпочита гласа на мама, пред този на
татко, радва се на по-пискливите възклицания.
При новороденото можем да се проследят реакциите при силен шум (тряскане на врата, пляскане
с ръце), които най-често се изразяват в стряскане, събуждане, плач, потрепване на клепачите, отваряне и
затваряне на очите и др. Слуховото съсредоточаване се появява през втората-третата седмица, когато
резкия звук предизвиква прекратяване на движенията на детето, то замира и замлъква. През третата-
четвъртата седмица възниква подобна реакция на човешкия глас. В това време детето не само е
съсредоточено върху звука, но и обръща глава по посока на неговия източник.
Допир. За разлика от зрението и слуха, които не са добре развити при раждането, усещането за
допир е много силно развито при новороденото и то обожава да бъде прегръщано, милвано и докосвано
от меки и нежни материи. Чрез допира бебето най-пълноценно опознава света през първите седмици от
живота си. Изследванията сочат, че бебета които често са любвеобилно галени, не се разболяват
толкова, а също и плачат по-малко. Тези, които са масажирани, растат и се развиват по-бързо от тези,
които не са. Естествено е новородените да предпочитат усещането за мекота, например от нежна
милувка или от мек памук. Бебето настръхва при груб допир или от драскаща, грапава материя.
Вкус. Вкусът на бебетата се развива още в утробата. Различните вкусове от диетата на майката
стигат до бебето чрез пъпната връв, а като се роди чрез кърмата.
Проучвания сочат, че храните, които детето обича са същите, които майката е яла по време на
бременността и кърменето.
Новороденото предпочита по-сладки храни, което се вижда по изражението на лицето му,
показващо удоволствие, а ако храната е кисела, върху лицето се изписва неудоволствие.
Обоняние. Това е може би най-силно развитото сетиво на новороденото.
8
 Бебето добре познава миризмата на майката още от утробата. Новородените могат да различават
по мириса майчината гърда от тази на друга кърмачка.
Бебетата се раждат с предпочитания към сладките аромати като този на ванилия, мляко, мед,
шоколад например и инстинктивно не харесват отвратителните миризми като тази на развалени яйца, на
горчиво и прокиснало – вероятно инстинкт, който им помага да избягват опасните храни.
Двигателни умения. Движенията на бебето са силно ограничени и некоординирани.
Мускулатурата не е достатъчно силна, за да издържи дори собственото тегло и бебето не може да
задържа само главичката си или да повдига тялото си. Движенията на новороденото са рефлекторни,
спонтанни и хаотични.
В началото новороденото заема асиметрична поза на главата, краката и ръцете, в следствие на
позата дълго заемана в утробата. Дланите са свити в юмручета и бебето силно стиска всяко нещо
попаднало в ръчичката му. Стъпалата на крачетата на новороденото също притежават рефлекс за
захващане и при допир отдолу на стъпалото пръстите се сгъват все едно, че „хващат” – остарял
инстинкт от времето, когато сме се катерили и захващали с крака по дърветата.
До края на първия месец от раждането детето обикновено: обръща глава за кратко време;
движи ръчичките; може да ги повдига към лицето си; реагира на познати звуци и гласове; може да
съсредоточи вниманието си върху предмети, които са разположени съвсем близко до него (на
разстояние 20 см.); реагира на силни звуци; премигва при ярко осветление.
През повечето време новородените са в състояние на сън или дрямка. Постепенно от състоянието
на дрямка започват да се разграничават моменти, кратки периоди на бодърстване. Слуховото и зрително
съсредоточаване придават на бодърстването активен характер.
Детето идва на този свят слабо и съвършено безпомощно. Въпреки че при раждането то се отделя
физически от майката, биологично все още остава свързано с нея. То не е в състояние да удовлетвори
дори една своя потребност самостоятелно. Тази безпомощност и пълна зависимост от възрастния човек
представлява специфика на социалната ситуация на развитие на новороденото.
Новороденото придобива способност да реагира на гласа на грижещата се за него майка, да
вижда нейното лице, да установява с нея тънки емоционални връзки. Към края на първия месец при
вида на майката детето се взира в нейното лице, започва да движи ръце и крака, издава силни звуци и
започва да се усмихва. Тази бурна емоционална реакция се нарича „комплекс на оживление”.
Комплексът на оживление включва истинска човешка особеност – усмивката и отбелязва появата на
първата социална потребност – потребността от общуване. Формирането у детето на потребност за
общуване означава, че то преминава в нов период на психичното си развитие.

9
 МЛАДЕНЧЕСКА /КЪРМАЧЕСКА/ ВЪЗРАСТ – ОТ КРАЯ НА ПЪРВИЯ ДО КРАЯ
НА 12-Я МЕСЕЦ

Младенецът расте интензивно. Ръстът на здравото дете през първата година от неговия живот се
увеличава приблизително 1.5 пъти, а теглото – почти два пъти. Детето започва да се движи все по-
интензивно и успешно и придобива големи възможности да опознае околния свят. През първия месец то
си повдига брадичка, през втория – повдига гръдния кош, през третия – се протяга, за да вземе предмет,
но по принцип не успява, през четвъртия – сяда с поддръжка, през петия, шестия месец – хваща
предмети с ръце, през седмия – седи без поддръжка, през осмия - сяда без чужда помощ, през деветия -
стои изправено с помощ и пълзи по корем, през десетия – пълзи, опирайки се на длани и колене, ходи
като се държи с две ръце, през 11-я месец – стои без помощ, през 12-я месец – ходи, като се държи с
една ръка.
Възприятие. Зрителното съсредоточаване, което се е появило в предходния етап, се
усъвършенства. След втория месец съсредоточаването става по-дълго, а в третия месец достига 7-8
секунди. Става възможно проследяването на движещи се предмети. В четвъртия месец детето не просто
вижда, а гледа, активно, реагира на видяното, движи се и издава радостни звуци.
Нараства възприемането на формата на предметите, разграничаването на контурите и други
техни елементи. Децата са способни да се ориентират в някои от параметрите на обектите. Привличат
ги контрастите, движението на наблюдаваните предмети и други техни свойства.
През втория-третия месец младенецът обикновено проявява интерес към обекти, които в
известна степен се различават от тези, които е наблюдавал по-рано, но реакция на новото се появява
само в относително тесен диапазон от промени. Не само добре познатите, но и съвършено новите
обекти не привличат задълго вниманието на детето. Нещо повече, новите, значително различаващи се
от по-рано видяните предмети, могат да предизвикат тревога, уплаха или плач.
Детето различава зрително възприеманите обекти по форма, сложност и цвят. На цвета то може
да реагира в третия и четвъртия месец – ако го хранят само от червено шише, то без грешка го избира
сред шишета от други цветове. Тази реакция се изгражда по типа на условно-рефлекторните връзки.
Активен интерес към цвета се появява едва в шестия месец.
Започва да се развива пространственото възприятие и по-точно възприятието за дълбочина.
Счита се, че младенеца има цялостна картина на света, а не мозаечен набор от цветни петна,
линии и отделни елементи. Възприема не отделните свойства на обектите, а обектите като цяло и
създава обобщен образ на предметите.
За познавателното развитие на детето способстват разнообразните впечатления, които то
получава. Възрастните, които гледат детето, са длъжни да удовлетворят неговата потребност от нови
впечатления, като се стараят обкръжаващата го обстановка да бъде разнообразна и интересна.
Познавателното развитие /и преди всичко развитието на възприятията/ на деца, живеещи в еднообразна
среда, се оказва забавено в сравнение с развитието на деца, които живеят в разнообразна обстановка и
получават повече нови впечатления.
Движения и действия. Движенията на ръцете на младенеца, насочени към предмет, опипване на
предмета се появява приблизително в четвъртия месец от живота. В петия-шестия месец детето вече
може да хване предмета, което изисква сложна зрително-двигателна координация. Значението на този
момент за по-нататъшното развитие е много голямо: хващането е първото целенасочено действие на
детето, то е обезателно условие и основа за усвояване на манипулацията с предмети.
Във втората половина от периода движението на ръцете и съответните действия се развиват
интензивно. Детето размахва хванатите предмети, чука, хвърля и отново ги взема, хапе, премества ги от
едната си ръка в другата и т.н. Разгръщат се вериги от еднакви, повтарящи се действия, които Жан
Пиаже нарича „кръгови реакции”. След седмия месец се наблюдават „съотнесени” действия: детето
поставя малък предмет в по-голям, отваря и затваря капаците на кутийки. След десетия месец се
появяват първите „функционални действия”, позволяващи относително вярно да се използват предмети,
като се подражава на действията на възрастните. Детето удря по барабан, поднася към устата си чашка
със сок, търкаля количка и т.н. Функционалните действия все още не са предметни, те са свързани с
онези отделни обекти, с които е действал възрастния, като е показвал на детето как да преспи куклата,
как да я нахрани с лъжичка и т.н. През този период все още няма пренос на действията върху други
предмети. Детето все още не вижда в конкретната вещ предмет, в който е фиксиран обществено
изработеният начин за действие с него. Ето защо първоначално то ще приспива именно онази кукла, с
10
която е играло с майка си и не може да направи това с други подобни играчки, например с мече.
Въпреки това към края на първата година детето започва да опознава света на човешките предмети и да
усвоява правилата за действие с тях. Разнообразните действия го карат да открива различни и нови
свойства на обкръжаващите го обекти. Ориентирайки се в околната действителност, то се интересува не
толкова от „какво е това”, но и от „какво може да се направи с него”.
Възприятието и действието са основа на базата, на която може да се съди за първоначалните
форми на нагледно-действеното мислене в младенческа възраст. В течението на първата година се
усложняват познавателните задачи, които е способно да реши детето, първоначално само в плана на
възприятието, а след това използвайки двигателната активност. Ако постигне успех детето действа по
метода проба – грешка. В края на първата година то се включва в достатъчно сложни детски игри. Това
дава възможност на някои психолози да говорят, макар и условно, за придобиване на някои представи,
в частност представата за съхранението на предмета.
Памет. Познавателното развитие на младенеца предполага включване на механизмите на
паметта, естествено в нейният най-прост вид. Първо се появява узнаването. Още през ранната
младенческа възраст децата са способни да съотнесат новите впечатления с вече придобитите образи.
Ако детето е получило нова кукла, то я разглежда известно време, а на следващия ден може да я познае.
В третия-четвъртия месец то може да познае играчката, която му е показал възрастния, да я предпочита
пред останалите, които се намират в обсега на неговото зрение. Четиримесечното дете различава
познато от непознато лице.
Ако бъде скрита ярка играчка под една от няколко еднакви кърпи много малка част от осем
месечните деца са в състояние да си спомнят след една секунда къде е сложена играчката. В края на
първата година всички деца намират играчката след една-три секунди след като е била скрита. По-
голямата част от тях си спомнят под коя кърпа е скрита дори след седем секунди. По този начин след
осмия месец се появява възпроизвеждането – възстановяване в паметта на образ, когато пред детето
няма сходен обект.
Емоционално развитие. Тази линия на развитие също зависи непосредствено от общуването с
близките възрастни. В първите три-четири месеца след раждането у детето се проявяват разнообразни
емоционални състояния – удивление в отговор на неочакваното /задържане на движенията, понижаване
на сърдечния ритъм/; тревожност при физически дискомфорт /усилване на движенията, повишаване на
сърдечния ритъм, присвиване на очите, плач/; отпускане при удовлетворяване на потребностите. След
като детето се научи да познава и бурно да се радва на майка си, то реагира доброжелателно на всеки
човек. След третия-четвъртия месец то се усмихва на познатите, но малко се „губи” при вида на
непознат възрастен човек. Ако възрастният демонстрира своето добро отношение, говори с детето и му
се усмихва, заостреното внимание се сменя с радост. През седмия-осмия месец безпокойството при
проява на непознати рязко се усилва. Децата се боят много да останат насаме с непознат човек. В такива
ситуации някои изпълзяват по-далеч от непознатия, обръщат се настрани и не обръщат внимание на
новия човек, а други гръмко плачат. В периода между седмия и 11-я месец се появява така наречения
„страх от раздяла” – тъга или остра уплаха при отсъствие на майката, /когато тя е излязла от стаята или
отсъства за по-дълъг период от време/.
Общувайки с майката и другите близки хора, в края на първата година, младенецът се стреми не
само към чисто емоционален контакт, но и към съвместна дейност. Той се опитва с помощта на майката
да получи някакъв интересен за него предмет, да стигне до шкафа или рафта, до чашката или
чинийката, да разгледа картина и т.н. Общуването се облекчава от жестове, които детето активно
използва, за да покаже какво иска да получи, къде иска да стигне и т.н.
Речево развитие. В първото полугодие се формира речевия слух, а самото дете при радостно
оживление издава звуци, наричани обикновено гукане. Във второто полугодие възниква лепетът в
който могат да се различат някои повтарящи се звукови съчетания, свързани най-често с действията на
детето. Лепетът обикновено е съчетан с изразителна жестикулация. Към края на първата година детето
разбира десет-двадесет думи, произнасяни от възрастния и само произнася една или няколко думи,
сходни по звучене с думите от речта на възрастния.
Криза на първата година. Преходният период между младенчеството и ранното детско
обикновено се нарича криза на първата година. Като всяка криза той е свързан с изблик на
самостоятелност и поява на афективни реакции. Афективните изблици на детето обикновено възникват,
когато възрастните не разбират неговите желания, думи, жестове и мимики или разбират, но не
изпълняват това, което иска детето. Тъй като детето вече ходи или пълзи из къщата рязко се увеличава
11
кръга на достъпните предмети. Възрастните са длъжни да крият острите вещи, да запечатват
електрическите контакти, да поставят на високо електрическите прибори, съдове и книги. Не всички
желания на детето са изпълними, тъй като тези действия могат да причинят вреда на него или на
околните. Разбира се детето и по-рано е познавало думата „не бива”, но в кризисния период тя
придобива особена актуалност. Афективните реакции при поредното „не бива” или „не” могат да
достигнат значителна сила: някои деца крещят пронизително, падат на пода и удрят по него с ръце и
крака. Най-често появата на силни афекти у детето е свързана с определен стил на възпитание в
семейството. Това е или прекомерен натиск, недопускащ дори и най-малките прояви на
самостоятелност, или непоследователност в изискванията на възрастните, когато днес е разрешено, а
утре не може или може при бабата, а при майката и таткото в никакъв случай. Установяването на нови
отношения с детето, предоставянето на някаква самостоятелност, т.е. по-голяма свобода на действие с
достъпните предмети, търпението и издръжливостта на близките възрастни смекчава кризата и помагат
на детето да се избави от острите емоционални реакции.
Главната придобивка в преходния период е своеобразната детска реч, която Л.С.Виготски нарича
автономна. Тя се различава значително от речта на възрастните по звуковата си форма /фонетичен
строеж/ и по смисъл /семантичен строеж/. Детските думи по своето звучене понякога наподобяват
думите на възрастните, а понякога рязко се различават от тях. Още по-интересни са семантичните
различия. Малкото дете влага в думата съвсем различен смисъл от възрастния човек, тъй като все още
не е усвоило понятията на възрастните. За възрастния, думата най-често е свързана с определена група
предмети, идентични по някакъв съществен, обикновено функционален признак. Например часовник е
вещ с помощта, на която ние определяме времето. Това предметно значение имат всички часовници,
обозначавани с една дума независимо от тяхната големина, форма и място на поставяне. Детето не може
да обобщи предметите по такъв начин. То има своя логика и неговите думи са многозначни и
ситуативни.
Друга особеност на автономната реч е своеобразието на връзките между думите. Езикът на
малкото дете е аграматичен. Думите не се обединяват в изречения, а преливат една в друга, напомняйки
поредица от несвързани възклицания.
Тъй като автономната детска реч се отличава от тази на възрастния фонетично и семантично, тя е
разбираема само за детето и близките му хора. Общуването с други възрастни с помощта на такава реч е
невъзможно, въпреки че тук могат да помогнат неезикови средства – жестове и изразителна мимика,
съпровождащи неразбраните думи. Следователно автономната реч допуска общуване, но в други форми
и с друг характер от това общуване, което ще е възможно за детето на по-късен етап от развитието му.

12
 ЯСЛЕНА ВЪЗРАСТ ИЛИ РАННО ДЕТСТВО (ОТ 1 ДО 3 ГОДИНИ)

В този период започва да се разрушава ситуацията на единство между детето и майката.

Психологическото отделяне от майката започва от ранното детство. Това е свързано с факта, че у детето
възникват не само нови физически възможности, но и интензивно се развиват психичните функции, а
към края на периода се появяват първите основи на самосъзнанието.
Реч. Автономната реч на детето се трансформира и изчезва обикновено за 6 месеца.
Необичайните по звучене и смисъл думи се заменят с думи от речта на възрастния. Бързият преход на
равнището на речевото развитие е възможен само при благоприятни условия и най-вече при
пълноценно общуване на детето с възрастните. Ако общуването с възрастните е недостатъчно или ако
близките изпълняват всички желания на детето, като се ориентират по неговата автономна реч,
усвояването на речта се забавя. Наблюдава се задръжка в речевото развитие в случаите когато растат
близнаци, които интензивно общуват по между си на общ детски език.
Произнасянето на думите става по-правилно, детето постепенно престава да използва
„изкривени” думи и части от думи. За това способства и факта, че на около 3 години се усвояват всички
основни думи на езика. Най-важното изменение в речта на детето е, че думите придобиват за него
предметно значение. То обозначава с една дума предмети, различни по своите външни свойства, но
сходни по някакъв съществен признак или по начина за действие с тях. С появата на предметните
значения на думите се свързват първите обобщения.
В ранната възраст бързо нараства пасивният речник – количеството на разбираните думи. Към
две годишна възраст детето разбира почти всички думи, които произнасят възрастните, когато
назовават обкръжаващите го предмети и започва да разбира обясненията на възрастния (инструкции)
относно съвместните действия. Тъй като детето активно опознава света на вещите, манипулацията с
предметите е най-значимата дейност за него, а да усвои нови действия с предметите може единствено
съвместно с възрастния. Инструктивната реч, организираща действията на детето, се разбира
достатъчно рано. Малко по-късно, между втората и третата година, възниква разбирането на речта на
разказа. По-лесно се разбират разкази, касаещи обкръжаващите детето вещи и явления. За да може то да
разбере разказа или приказката, чието съдържание излиза извън предела на непосредствено
възприеманата от него ситуация, е нужна допълнителна работа – възрастния трябва специално да го
научи на това.
Интензивно се развива и активната реч – нараства активния речник (количеството на
произнасяните от детето думи винаги е по-малко от това на разбираните), появяват се първите фрази,
първите въпроси, обръщане към възрастните. Към третата година активният речник достига 1 500 думи.
Възприятие. Ранното детство е интересно с това, че между всички взаимно свързани функции
доминира възприятието. Доминирането на възприятието означава определена зависимост на останалите
психични процеси от него. Децата от ранна възраст са максимално свързани с наличната ситуация –
това, което непосредствено възприемат. Цялото им поведение е импулсивно по отношение на
настоящата ситуация, нищо от това което е извън тази ситуация не ги привлича. Поради факта, че при
детето доминира възприятието и то се ограничава от нагледната ситуация се наблюдават елементарни
форми на въображение, като възхищение, но творческо въображение все още няма. Малкото дете не е
способно да измисли нещо, да излъже. Едва на края на ранното детство то придобива възможността да
говори за неща, които не са се случили в действителност.
Памет. Основно това е разпознаването, въпреки че детето вече може да възпроизвежда видяното
и чутото по-рано непроизволно (неволево), т. е. може да си спомня нещо. Тъй като паметта става един
вид продължение и развитие на възприятието все още не може да се говори за опора на миналия опит.
Ранното детство се забравя също както и младенческата възраст. Важна характеристика на възприятието
в тази възраст е афективното украсяване. Наблюдаваните предмети в действителност „притеглят”
детето, предизвиквайки у него ярка емоционална реакция. Афективният характер на възприятието води
и до сензомоторно единство. Детето вижда предмета, той го привлича и благодарение на това започва
да се разгръща импулсивно поведение – да се вземе предмета, да се направи нещо с него.
Действия и мислене. Мисленето в този възрастов период се нарича нагледно-действено. То се
основава върху възприятията и действията, осъществявани от детето. Около втората година у него се
появява вътрешен план за действие, но през целия период на ранното детство важна основа и източник
на интелектуално развитие остава предметната дейност.

13
 През този период, в съвместната дейност с възрастните, детето усвоява начините за действия с
разнообразни предмети. Възрастният го учи как трябва да се използва лъжичката и чашката, как да се
държи молива, какво трябва да се прави с играчките – да се кара автомобил, да се приспива куклата, да
се свири на свирка. Действията с предметите зависят от техните функционални особености и условията
за тяхното използване. Детето се научава да вдига чашата към устата си, но му е много по-лесно да го
направи с празна или полупразна чаша отколкото с пълна. То има малко по-голяма свобода при
манипулация с играчките. Не само мисленето се развива благодарение на съвместната дейност,
усъвършенстват и самите предметни действия. Те придобиват обобщен характер, отделяйки се от
предметите, от които са били първоначално усвоени. Протича пренос на усвоените действия в други
условия. След отделянето на действията от предметите, с които са били свързани, и тяхното обобщение
у детето се проявява способност да съотнася своите действия с действията на възрастните, да възприема
действията на възрастните като образец. Освен собствените предметни действия за развитието на детето
през ранната детска възраст са необходими такива като рисуване и игра. Рисунката на детето до втората
година е трудно да се нарече рисунка, тя е по-скоро драсканици. През третата година вече се появяват
формите, които имат сходство с изобразения обект. На около две години и половина децата могат
отчетливо да нарисуват човек. На рисунката освен кръга на главата се различават малки детайли – очи,
нос, уста.
Водещата дейност през този период е предметно-манипулативната. Играейки, детето манипулира
с предмети, в това число с играчки, съсредоточавайки се върху своите действия с тях. В края на ранното
детство се появява сюжетната игра в своята първоначална форма.
Желанията на детето са неустойчиви и бързо отминават, то не може да ги контролира и сдържа,
те се ограничават само от наказанията и поощренията на възрастните. Всички желания са еднакво
силни, т.е. в ранното детство отсъства съподчинение на мотивите.
Развитието на емоционално-потребностната сфера зависи от характера на общуването на детето с
възрастните и връстниците. В общуването с близките възрастни, които помагат на детето да опознава
света на „предметите на възрастните”, преобладават мотиви за сътрудничество, въпреки че се съхранява
и чисто емоционалното общуване, необходимо на всички възрастови етапи. Освен безусловната любов
и емоционалната топлота детето очаква от възрастния непосредствено участие във всички свои дела,
съвместно решение на всяка задача, независимо дали се усвоява боравенето с приборите или се строи
кула от кубчета. Около такива съвместни действия се разгръщат нови за детето форми на общуване с
възрастния.
Общуването с други деца през ранното детство едва се появява и все още не е пълноценно. През
втората година от живота при приближаване на връстник детето усеща безпокойство, може да прекъсне
заниманията си и да се скрие зад майка си. През третата година то вече спокойно играе до друго дете, но
моментите на обща игра са кратки и не може да се говори за правила на играта.
Развитието на емоционално-потребностната сфера на детето е тясно свързана със зараждането на
самосъзнанието. Около втората година детето започва да се познава в огледалото. Разпознаването на
себе си е най-простата първична форма на самосъзнание. Нов етап в развитието на самосъзнанието
започва когато детето нарича себе си първоначално по име в трето лице: „Сашо”, „Криси”. Обикновено
също около третата година се появява местоимението „Аз”. Нещо повече, у детето се появява и
първична самооценка – осъзнаване не само на своето „Аз” но и на това че „аз съм добър”, „аз съм много
добър”, „аз съм само добър и нищо повече”. Това чисто емоционално образувание не съдържа
рационални компоненти. Ето защо е трудно то да бъде наречено самооценка в пълния смисъл на думата.
То се основава на потребността на детето от емоционална безопастност, приемане и за това
самооценката е винаги максимално завишена.
Криза на третата година. Границата между ранното детство и предучилищната възраст е един
от най-трудните моменти в живота на детето. Това е момент на разрушаване, преразглеждане на старата
система на социални отношения, криза на разграничаване на собственото „Аз”. Детето се отделя от
възрастните, и се опитва да установи с тях нови, по-дълбоки отношения.
Виготски описва седем характеристики на кризата на третата година.
Първата от тях е негативизъм. Детето реагира негативно не на самото действие, което отказва да
изпълни, а на искането или молбата на възрастния. То не прави нещо само защото предложението идва
от определен възрастен човек. Негативизмът като цяло е избирателен: детето игнорира искането на един
член от семейството или на един учител, а с останалите е доста послушно. Главният мотив за действие е
да се направи наопаки, т. е. напълно обратното на това, което са му казали.
14
 На три години детето за първи път е способно да постъпи обратно на своето непосредствено
желание. Поведението му се определя не от желанията а от отношенията с другите, с възрастните хора.
Мотивът за поведението се намира вече извън ситуацията, в която е детето. Естествено негативизмът е
кризисно явление, което обикновено изчезва с времето. Това, че детето на три годишна възраст
получава възможност да действа не под влияние на всяко случайно възникнало желание, а да постъпва,
изхождайки от други, по-сложни и стабилни мотиви, е важен момент в неговото развитие.
Втората характеристика на кризата е инат. Това е реакция на детето, което настоява за нещо, не
защото го иска много, а защото то само е казало на възрастния и изисква да се съобразят с неговото
мнение. Неговото първоначално решение определя поведението му и то не може да се откаже от това
решение, дори при промяна на обстоятелствата. Инатът е настойчивост, с която детето постига
желаното. Инатливото дете настоява на неща, които не иска чак толкова, изобщо не иска или отдавна не
му се искат.
В преходния период може да се появи опърничавост. Тя е насочена не срещу конкретен
възрастен, а срещу цялата система на отношенията, против приемането на всички норми на
възпитанието. Детето се стреми да настоява на своите желания и е недоволно от това което му
предлагат и правят другите.
При този преход ярко се проявява тенденцията към самостоятелност - детето иска да прави
всичко само. По принцип това е положително явление, но във времето на криза тази тенденция към
самостоятелност може да доведе до своеволие, тя често е неадекватна на възможностите на детето и
предизвиква допълнителни конфликти с възрастните.
При някои деца конфликтите с родителите стават регулярни, те като че ли постоянно се намират
в състояние на война с възрастните. В тези случаи се говори за протест – бунт.
В семейство с едно единствено дете може да се появи деспотизъм. Детето жестоко проявява
своята власт над обкръжаващите го възрастни, диктувайки какво ще яде или няма да яде, дали може
майката да излезе от къщи или не и т.н. Ако семейството има няколко деца вместо деспотизмът
възниква ревност – същата тенденция към власт тук е в ролята си на източник на ревниво, нетърпимо
отношение към другите деца, които нямат почти никакви права в семейството, от гледна точка на
младия деспот.
Интересна характеристика на кризата на третата година, която е присъща на всички следващи
преходни периоди, е обезценяването. Детето може да започне да се кара (да обезценява старите
правила и поведение), да хвърля или дори да счупи любимата играчка (обезценяване на старата
привързаност към вещи), и т. н. Всички тези явления свидетелстват, че се променя отношението на
детето към другите хора и към себе си. То психологически се отделя от близките възрастни, което е
важен етап от неговата еманципация.

15
 ПРЕДУЧИЛИЩНА ВЪЗРАСТ (ОТ 4 ДО 6-7 ГОДИНИ)

Предучилищната възраст е сериозен етап от живота на детето. Условията на живот в този период
се разширяват. Детето открива за себе си света на човешките отношения, различните видове дейности и
обществените функции на хората. То изпитва силно желание да се включи активно в живота на
възрастните, което естествено е недостъпно за него. Не по-малко силно детето се стреми към
самостоятелност. От това противоречие се ражда ролевата игра – самостоятелна дейност на децата,
моделираща живота на възрастните.
Играта е водеща дейност в предучилищната възраст, тя оказва значително влияние върху
развитието на детето. Преди всичко в играта децата се учат да общуват пълноценно едно с друго. В
ранна предучилищна възраст детето все още не умее пълноценно да общува с връстниците си.
Постепенно общуването между децата става по-интензивно и продуктивно. В средна и горна
предучилищна възраст децата, независимо от присъщия им егоцентризъм, се договарят по между си,
предварително разпределят роли и предоговарят условията в процеса на самата игра. Съдържателното
обсъждане на въпросите, свързани с ролите и контролът за спазването на правилата на играта, са
възможни благодарение на включването на децата в обща емоционално наситена за тях дейност.
Играта способства не само за формиране на общуването с връстниците, но и за преднамереното
поведение на детето. Механизмът, за управление на своето поведение, подчинението на правилата, се
формира именно в играта, а след това се проявява и в другите видове дейности. Произволността
предполага наличие на образец за поведение, който детето следва, и който играе ролята на контрольор.
В играта за образец служат не моралните норми или други изисквания на възрастните, а образ на друг
човек, чието поведение детето копира. Самоконтролът се появява едва в края на предучилищната
възраст, за това първоначално на детето е нужен външен контрол – от страна на неговите приятели по
игра. Отначало децата се контролират едно друго, а след това всяко контролира себе си. Външният
контрол постепенно отпада от процеса на управление на поведението и образецът започва да
контролира поведението на детето непосредствено.
В играта се развива мотивационно-потребностната сфера на детето. Възникват нови мотиви за
действие и свързани с тях цели. Настъпва не само разширяване на кръга на мотивите, в играта с
връстниците на детето му е по-лесно да се отърси от своите мимолетни желания. Неговото поведение се
контролира от останалите деца, то е длъжно да следва определени правила, произтичащи от неговата
роля и няма право да променя общия изглед на ролята, нито да се отвлича от играта заради нещо
странично. Формиращата се произволност на поведението облекчава прехода от мотиви, имащи форма
на афективно украсени непосредствени желания, към мотиви – намерения, стоящи на границата на
съзнателността.
В развитата ролева игра, с нейните замислени сюжети и сложни роли, създаващи достатъчно
широк простор за импровизация, у децата се формира творческо въображение. Играта способства за
формиране на произволната памет, в нея преобладава т. нар. познавателен егоцентризъм (егоцентризмът
е неспособност на детето да погледне на ситуацията от друга гледна точка и да се постави на мястото на
друг човек). В играта коренно се променя позицията на детето, играейки то придобива възможност за
смяна на една позиция с друга и координация на различни гледни точки. Благодарение на
децентрацията, настъпваща в ролевата игра, се открива път за формиране на нови интелектуални
операции.
Реч. В предучилищната възраст в основни линии завършва дългият и сложен процес на
овладяване на речта. Към седмата година езикът става средство за общуване и мислене на детето, а
също и предмет на съзнателно изучаване.
Развива се звуковата страна на речта. Детето започва да опознава особеностите на своето
произношение, у него все още са съхранени и предшестващите способи за възприятие на звуци,
благодарение на което то разпознава неправилно произнесените детски думи. По-късно се формират
диференцираните звукови образи на думата и на отделните звуци, детето престава да разпознава
погрешно казаните думи, то чува и говори правилно.
Интензивно нараства словесния състав на речта. И тук се наблюдават големи индивидуални
различия: у някои деца словесния запас е по-голям отколкото при други, което зависи от условията на
живота им, от това как и колко са общували с тях близките възрастни. На година и половина детето
активно използва около 100 думи, на три години – около 1000 – 1100 думи, на шест години 2500 – 3000
думи.
16
 Развива се граматичния строеж на речта. Децата усвояват закономерностите на
морфологичният ред (построяване на думите) и синтактичният ред (построяване на фразите). Детето на
три – пет години не просто активно овладява речта, то творчески усвоява езиковата действителност. То
разбира значението на думите на възрастните, въпреки че понякога ги използва по свой начин, чувства
връзката между промяната на думите, отделните техни части и промяната на смисъла им. Думите,
създавани от самото дете, по законите на граматиката на родния език, винаги са разпознаваеми понякога
доста точни и оригинални.
Това, че детето усвоява граматическите форми на езика и придобива голям активен речник, му
позволява в края на предучилищната възраст да премине към контекстната реч (съдържанието на
контекстната реч се разкрива в самия контекст и за това е понятна за слушателя, независимо от
знанието или незнанието за обсъжданата ситуация). То може да преразкаже прочетения разказ или
приказка, да опише картина, разбираемо за околните да предаде своите впечатления за видяното.
В предучилищна възраст детето овладява всички форми на устната реч, присъщи на възрастния.
Появяват се разгърнатите съобщения – монолози и разкази. В тях то предава на останалите не само
новото, което е научило, но и своите мисли по този повод, своите впечатления и преживявания.
В общуването с връстниците се развива диалогичната реч, включваща указания, оценка,
съгласуване на игровите действия и т. н. Егоцентричната реч помага на детето да планира и регулира
своите действия. В произнасяните за самото себе си монолози то констатира затрудненията, с които се е
сблъскало, създава план на последващите действия, разсъждава за начините на изпълнение на задачите.
Памет. Предучилищната възраст е най-благоприятния период за развитие на паметта. Нито до
нито след този период детето не запомня с такава лекота най-разнообразен материал. Паметта в
предучилищна възраст има редица специфични особености.
В ранна предучилищна възраст паметта е непроизволна. Детето не си поставя за цел да запомни
или да си спомни нещо и не владее специални начини на запомняне. Интересните за него събития,
действия, образи се запомнят лесно, непроизволно се запомня и словесен материал, ако е предизвикал
емоционален отклик.
В средна предучилищна възраст (между четвъртата и петата година) започва формирането на
произволната памет. Съзнателното, целенасочено запомняне и припомняне се поява само епизодично.
Обикновено те са включени в други видове дейности, тъй като са нужни в играта, при изпълнение на
поръчение на възрастните и по време на занятията за подготовка на децата за обучение в училище. Най-
трудния за запомняне материал детето може да възпроизведе играейки.
В предучилищна възраст паметта се включва в процеса на формиране на личността. Третата и
четвъртата година от живота са годините на първите детски спомени.
Интензивното развитие и включване на паметта в процеса на формиране на личността определя
нейното място на доминираща в предучилищната възраст функция. С развитието на паметта е свързана
появата на устойчиви образни представи, които извеждат мисленето на ново равнище.
Възприятие. В предучилищна възраст, благодарение на появата на опора на миналия опит,
възприятието става многопластово. Освен чисто перцептивната характеристика (цялостен образ,
определян от сумирането на сензорните въздействия) то включва най-разнообразни връзки на
възприемания обект с обкръжаващите го предмети и явления, с които е запознато от своя предишен
опит. Постепенно започва да се развива аперцепцията – влияние на собствения опит върху
възприятието. С възрастта ролята на аперцепцията нараства. Във връзка с появата и развитието на
аперцепцията, възприятието става осмислено, целенасочено и анализиращо. В него се разграничават
произволни действия: наблюдения, разглеждане и търсене.
Появяването на устойчиви образи на представата води до диференциране на перцептивните и
емоционалните процеси. Емоциите на детето се свързват основно с неговите представи, вследствие на
което възприятието загубва своят първоначален афективен характер.
Значително влияние върху развитието на възприятието оказва речта, това, че детето започва
активно да запомня наименованието на качествата, признаците, състоянието на различните обекти и
съотношението между тях. Наричайки едни или други свойства на предметите и явленията, то
разграничава тези свойства, назовавайки предметите, то ги отделя от останалите, определяйки техните
свойства, връзки или действия, то вижда и разбира реалните отношения между тях.
Мислене. Основната линия на развитие на мисленето е преход от нагледно-действено към
нагледно-образно и в края на периода към словесно мислене. Основен вид мислене обаче остава
нагледно-образното. В предучилищната възраст детето все още няма логиката на възрастния и мисли
17
образно. Независимо от тази своеобразна детска логика, децата могат правилно да разсъждават и да
решават относително сложни задачи. Към края на предучилищната възраст се появява тенденция към
обобщаване и установяване на връзки. Това е важно за по-нататъшното развитие на интелекта,
независимо че децата често правят неправомерно обобщения, отчитайки недостатъчно особеностите на
предметите и явленията, ориентирайки се към ярки външни признаци (малкия предмет означава, че е
лек, големия - че е тежък, ако е тежък, то потъва във вода и т. н.).
Емоции. За предучилищната възраст като цяло е характерна спокойна емоционалност, отсъствие
на силни афективни изблици и конфликти по незначителни поводи. Този нов, относително стабилен
емоционален фон определя динамиката на представите на детето. Динамиката на образните представи е
по-свободна и мека в сравнение с афективно-оцветените процеси на възприятие в ранното детство.
Появата на представите дават възможност да се увлече от непосредствената ситуация и у него
възникват преживявания, които не са свързани с нея, а ежеминутните затруднения не се възприемат
толкова остро и губят своята предишна значимост.
Емоционалните процеси стават по-управляеми, но това не означава понижаване на наситеността
и интензивността на емоционалния живот на детето. Денят му е до толкова емоционално наситен, че
вечерта то може да е уморено и да стигне до пълно изтощение.
Мотиви. Най-важния личностен механизъм, формиращ се в този период, е съподчинението на
мотивите. То се появява в началото на предучилищната възраст и след това се развива постепенно.
Именно с тези промени в мотивационната сфера на детето се свързва началото на формиране на
неговата личност. Мотивите придобиват различна сила и значимост. Още в начална предучилищна
възраст сравнително лесно може да вземе решение в ситуация на избор на един предмет от няколко. То
се включва в нови системи на отношения, нови видове дейност и се появяват нови мотиви. Тези мотиви
се свързани с формиращата се самооценка, самолюбие – мотиви за постигане на успех, съревнование,
съперничество; мотиви, свързани с усвояване на моралните норми и др. За развитието на различни
неигрови видове дейност, чието значение нараства през следващите възрастови етапи, е особено важен
интересът към съдържанието на дейността и мотивите за постижение. В този период започва да се
формира индивидуалната мотивационна система на детето. Разнообразните мотиви, които са му
присъщи, придобиват относителна устойчивост. Сред тези относително устойчиви мотиви, които имат
различна сила и значимост за детето, се разграничават доминиращите мотиви – преобладаващи при
формиране на мотивационната йерархия.
Самосъзнание. Самосъзнанието се формира в края на предучилищната възраст, благодарение на
интензивното интелектуално и личностно развитие, то обикновено се счита за централно
новообразувание на предучилищната възраст.
Самооценката се появява във втората половина на периода на основата на първоначалната чисто
емоционална самооценка („аз съм добър”) и рационалната оценка на чуждото поведение. Детето
първоначално придобива умение да оценява действието на другите деца, а след това собствените
действия, морални качества и умения. Като цяло самооценката в този период е много висока, което
позволява на детето да усвои нови видове дейност, без съмнение и страх да се включи в занятията при
подготовката за училище. В същото време по-диференцираните представи за себе си могат да бъдат
повече или по-малко верни. Адекватният Аз-образ се формира у детето при хармонично съчетание на
знанията, които са почерпени от собствения опит (какво мога да направя, как съм постъпил) и от
общуването с възрастните и връстниците.
За този период е характерна полова идентификация: детето осъзнава себе си като момиче или
момче. То придобива представа за съответните стилове на поведение. Към края на предучилищната
възраст момичетата и момчетата не играят заедно във всички игри, появяват се специфични игри - само
за момчета и само за момичета.
Започва осъзнаването на себе си във времето. На 6 - 7 години детето помни себе си в миналото,
осъзнава се в настоящето и си представя себе си в бъдещето : „когато бях малък”, „когато стана голям”.

18
 РАННА УЧИЛИЩНА ВЪЗРАСТ (ОТ 6-7 ДО 11 ГОДИНИ)

Независимо кога детето тръгва на училище, на 6 или на 7 години, то в един момент от своето
развитие преминава през криза. Тази криза може да започне на седем години, но може и да започне на
шест или на осем. Като всяка криза, кризата на седмата година не е тясно свързана с обективната
промяна на ситуацията. Важно е как детето преживява тази система на отношения, в която е включено,
независимо дали става въпрос за стабилни или рязко променящи се отношения. Променя се
възприятието на собственото място в системата на отношенията, следователно се променя социалната
ситуация на развитие и детето се оказва на границата на нов възрастов период. Сега то стига до
осъзнаване на своето място в света на обществените отношения. Детето открива за себе си значението
на новата социална позиция – позицията на ученик, свързана с изпълнението на учебна работа.
Независимо от желанието за заемане на новата социална позиция, формирането на съответната
вътрешна позиция коренно променя неговото самосъзнание. Кризата на седмата година е период на
раждане на социалния „Аз” на детето. Промяната на самосъзнанието води по преоценка на ценностите,
това което е било значимо по-рано, става второстепенно, старите интереси и мотиви губят своята сила и
се заменят от нови.
В периода на кризата на седмата година се появява обобщаването на преживяванията. Веригата
от успехи и неуспехи (в обучението или в общуването), които всеки път се преживяват от детето почти
еднакво, води до формиране на устойчив афективен комплекс – чувство за непълноценност, унижение,
накърнено самолюбие или чувство за собствена значимост, компетентност и изключителност. По-
нататък във времето тези афективни образувания могат да се променят, дори за изчезнат, но някои от
тях се подкрепят от съответни събития и оценки и се фиксират в структурата на личността, като влияят
на нейното развитие, самооценка и равнище на претенциите. Благодарение на обобщаването на
преживяванията на седем години се появява логика на чувствата. Преживяванията придобиват нов
смисъл за детето, между тях се установяват връзки, става възможна борбата на преживяванията.
Това усложняване на емоционално-мотивационната сфера води до възникване на вътрешен
живот на детето. Чисто кризисна проява на диференциациата на външния и вътрешния живот на детето
е превземането, маниерниченето, изкуствената обтегнатост на поведението. Тези външни особености
както и склонността към капризи, афективни реакции, и конфликти започват да изчезват, когато детето
излезе от кризата и встъпи в нова възраст.
Детето действително става ученик тогава, когато придобива съответната вътрешна позиция, то се
включва в учебната дейност като най-значима за него, благодарение на промяната на социалната
ситуация на развитие, ориентирана към обществено значимата ценност на това, което прави.
В начална училищна възраст учебната дейност става водеща. Това е необичайно сложна дейност,
за която се отделят много сили и време (единадесет – тринадесет години от живота), в тях има
определена структура.
Доминиращата функция в начална училищна възраст е мисленето. Благодарение на него
интензивно се развиват и преустройват мисловните процеси, а от интелекта зависи развитието на
останалите психични функции. Завършва преходът от нагледно-образно към словесно-логическо
мислене. Появяват се логически верни разсъждения, детето използва различни операции, които все още
не са формално - логически, то не може да разсъждава в хипотетичен план.
Обучението в училище е построено по такъв начин, че словесно-логическото мислене получава
преимуществено развитие. Ако през първите две години от обучението децата работят много с нагледни
образи, то в следващите години обемът на този вид занятия се съкращава. Образното начало е все по-
малко необходимо в учебната дейност при усвояването на нови учебни дисциплини.
В процеса на обучението са формират научни понятия, които оказват важно влияние върху
формирането на словесно-логическото мислене. За да могат тези понятие да бъдат усвоени децата
трябва да имат достатъчно развити житейски понятия - представи, придобити в предучилищна възраст и
продължаващи да се появяват извън училище, на основата на собствения опит на всяко дете.
Овладяването на системата от научни понятия в процеса на обучение дава възможност да се говори за
развитие на основи на понятийното или теоретично мислене в начална училищна възраст.
Развитието на другите психични функции зависи от развитието на мисленето.
В началото на периода възприятието не е достатъчно диференцирано, поради което понякога
детето бърка сходни по начин на изписване букви и цифри (например 9 и 6). Въпреки че може да
разглежда целенасочено предмети и рисунки, детето разграничава най-ярките свойства - основно цвят,
19
форма и големина. В края на периода може да се появи синтезиращото възприятие, развитието на
интелекта дава възможност да се установят връзки между елементите на възприемането.
Памет. Паметта се развива в две направления – произволност и осмисленост. Децата запомнят
учебния материал не произволно, ако той предизвиква интерес, поднесен е в игрова форма, свързан е с
ярки нагледни пособия или образи-спомени и т. н. Те са способни да запомнят материала целенасочено
и произволно, дори когато той не им е интересен. С всяка изминала година обучението все повече се
построява на основата на произволната памет.
Малките ученици имат добра механична памет. Усъвършенстването на смисловата памет в тази
възраст дава възможност за усвояване на широк кръг мнемонични прийоми, т. е. рационални способи за
запомняне. Когато детето осмисля учебния материал и го разбира, едновременно го и запомня. По този
начин интелектуалната работа се явява същевременно мнемонична дейност, мисленето и смисловата
памет се оказват неразривно свързани.
В начална училищна възраст се развива вниманието. Без достатъчната формираност на тази
психична функция процесът на обучение е невъзможен. Малките ученици са способни да концентрират
вниманието си върху интересна дейност, но все още преобладава непроизволното внимание. За тях
външните впечатления са силен отвличащ фактор, трудно им е да се съсредоточат върху неразбираем,
сложен материал. Тяхното внимание има малък обем и устойчивост, те могат да се занимават
съсредоточено с нещо в продължение на 10-20 минути. Затруднено е разпределението на вниманието и
неговото превключване от една учебна задача към друга. В учебната дейност се развива произволното
внимание на детето.
Мотивационна сфера. Обикновено в началото на своя училищен живот детето има желанието
да се учи и то добре. Получаването на високи оценки става цел за него, зад която могат да стоят
различни мотиви. Един от тях е социалният мотив за учене, който е свързан с потвърждаването на новия
статус на ученик. Когато детето учи успешно учителите и родителите го хвалят и го дават за пример на
другите.
Различия се наблюдават в областта на познавателните интереси. Много рядко в началните
класове се среща задълбочен интерес към изучаването на някаква конкретна учебна дисциплина, който
обикновено е съчетан с ранно развитие на специалните способности. Такива деца се считат за надарени.
На повечето малки ученици е присъщ по-нисък познавателен интерес, но децата, които успешно
усвояват материала, могат да проявят интерес към различни, в това число сложни учебни предмети.
Важен аспект на познавателната мотивация са учебно-познавателните мотиви и мотивите за
самоусъвършенстване. Ако в процеса на обучение детето започва да се радва на това, че нещо е
научило, разбрало, значи у него се развива мотивация, адекватна на структурата на учебната дейност.
В началните класове мотивацията за постижения може да стане доминираща. При децата с
висока успеваемост ярко се изразява мотивацията за постигане на успех – желание добре и правилно да
се изпълняват задачите и да се получат необходимите резултати.
Мотивацията за престиж е по-малко разпространена от тази за постижения и е характерна за
деца с повишена самооценка и лидерски наклонности. Тя кара ученика да учи повече от съучениците
си, да бъде пръв във всичко.
Мотивация за избягване на неуспеха. Децата избягват двойките и последствията които следват
от тях – недоволство от учителя, наказания от родителите.
Компенсаторна мотивация. Това са странични, по отношение на учебната дейност мотиви,
позволяващи на детето да се утвърди в други области – спорт, музика, рисуване, грижа за по-младите
членове на семейството и т. н.
Самооценка. Проблемът за успеваемостта в училище, оценката от резултатите на учебната
работа на децата е централен в началната училищна възраст. От оценката зависи развитието на учебната
мотивация, именно на тази основа в отделни случаи възникват тежки преживявания и училищна
дезадаптация. Оценката на работата на детето в училище влияе пряко на неговата самооценка. Децата
сами се ориентират по оценката на учителя, като считат себе си и връстниците си за отличници,
двойкаджии, тройкаджии, добри и средни ученици. Представителите на всяка група имат съответни
качества. Оценката за успеваемост, в началото на училищното обучение, по своята същност се явява
оценка на личността като цяло и определя социалния статус на детето. Отличниците и някои от добре
справящите се деца имат завишена самооценка. При някои крайно слаби ученици системните неуспехи
и ниските оценки понижават тяхната увереност в себе си и собствените възможности.

20
 Пълноценното развитие на личността предполага формиране на чувство за компетентност.
Учебната дейност е основна за малкия ученик и ако той не се чувства компетентен в нея неговото
развитие се „изопачава”.
Формирането на самооценката на малкия ученик зависи не само от неговата успеваемост и
особеностите на общуването с учителя и с класа, голямо значение имат стиловете на семейно
възпитание и приетите ценности в неговото семейство. Родителите задават и изходното равнище на
претенции на детето – това, за което то претендира в учебната дейност и отношенията. Ако детето идва
на училище, приемайки ценностите и претенциите на родителите, по-късно то в по-голяма или по-малка
степен започва да се ориентира за резултатите от своята дейност, реалната си успеваемост и мястото си
сред връстниците. Училището и семейството са външни фактори за развитието на самосъзнанието,
неговото формиране зависи и от развитието на теоретичното рефлексивно мислене на детето. Към края
на началната училищна възраст се появява рефлексията и с това се създават нови възможности за
формиране на самооценката, постижението и личностните качества, при това самооценката става по-
адекватна и диференцирана.

21
 СРЕДНА УЧИЛИЩНА ВЪЗРАСТ (ОТ 11- 12 ДО 15 ГОДИНИ)

Средната училищна възраст е свързана с преустройство на организма на детето – половото

съзряване. Въпреки че психичното и физиологическото развитие не се движат паралелно, границите на
този период са доста неопределени, един деца встъпват в този период по-рано, а други по-късно, така че
кризата на пубертета възниква между 11 и 13 година. Като цяло периодът обикновено протича трудно
както за децата така и за близките им възрастни.
Криза на пубертета. Половото съзряване зависи от ендокринните изменения в организма.
Особено важна роля в този процес играят хипофизата и щитовидната жлеза, които започват да отделят
хормони, стимулиращи работата на повечето ендокринни жлези. Активизирането и сложното
взаимодействие на хормоните на растежа и половите хормони предизвикват интензивно физическо
развитие. Увеличават се ръстът и теглото, при момчетата средно пикът на ръста започва на 13 и
завършва на 15 години, но понякога продължава до 17 години. При момичетата скокът в ръста
обикновено започва и завършва две години по-рано отколкото при момчетата. Освен половите различия
има и значителни индивидуални различия: при някои деца бързият ръст започва тогава, когато при
други той вече е завършил.
Измененията в ръста и теглото са съпроводени с промяна на пропорциите на тялото. Най-напред
до размер на възрастен нарастват главата, дланите на ръцете и стъпалата, след това крайниците -
удължаване на ръцете и краката и най-накрая туловището. Интензивният ръст на скелета достига до 4 -
7 см за година и изпреварва развитието на мускулатурата. Всичко това води до определена
диспропорция в тялото, като в този период децата често са непохватни и тромави.
При отделните деца по различно време се появяват вторичните полови белези (външните
признаци на половото съзряване). При момчетата се наблюдава промяна в гласа, при някои рязко се
понижава тембъра, временно се засилват високите тонове, което може да се преживява много
болезнено. При други гласът се променя бавно и тези постепенни промени почти не се усещат.
Във връзка с бързото развитие възникват трудности във функционирането на сърцето, белите
дробове и кръвоснабдяването на главния мозък, затова за подрастващите е характерен спад на кръвния
и мускулния тонус. Тези спадове водят до бърза смяна на физическото състояние и съответно на
настроението.
Детето е принудено постоянно да се приспособява към физическите и физиологичните
изменения, протичащи в неговия организъм, да преживява „хормонална буря”. Половите хормони на
подрастващите са повече от тези на възрастния човек и имат практически постоянно засилена секреция
на надбъбречните жлези, която предизвиква мобилизация на защитните сили на организма, неговото
напрегнато функциониране в тежки, стресови ситуации. Подрастващите като че ли постоянно се
намират в състояние на стрес. Емоционалната нестабилност усилва сексуалната възбуда, която
съпровожда процеса на половото съзряване.
В този период половата идентификация достига ново, по-високо равнище. Отчетливо се появява
ориентацията към образци на мъжественост и женственост в поведението и проявата на свойствата на
личността, но подрастващия може да съчетава в себе си както традиционно мъжествени, така и
традиционно женствени качества.
Благодарение на бурното развитие и реорганизация на организма в средна училищна възраст
рязко се повишава интересът към собствената външност, формира се нов образ на физическото „Аз”.
Подрастващият остро преживява всички недостатъци във външността си, независимо дали са
действителни или мними. Непропорционалността на частите на тялото, липсата на ловкост в
движенията, неправилните черти на лицето, кожата, излишната пълнота или слабост, са неща които
разстройват детето, а понякога водят до чувство за непълноценност, затвореност и дори невроза (нервна
анорексия).
В този период продължава развитието на теоретичното рефлексивно мислене, формират се
формално-логичните операции, подрастващият се абстрахира от конкретния, нагледен материал и
разсъждава в чисто словесен план. На основата на общи предпоставки той строи хипотези и ги
проверява, т. е. разсъждава хипотетико-дедуктивно. Той умее да оперира с хипотези при решаването на
интелектуални задачи и е способен да търси системно решение. Сблъсквайки се с нова задача, той се
старае да намери възможните подходи за нейното решаване, проверявайки логическата ефективност на
всеки от тях. Може да търси начини за прилагане на абстрактни правила за решаване на цял клас
задачи. Развиват се операциите класификация, аналогия, обобщение и др. Особеностите на
22
теоретичното рефлексивно мислене позволяват на подрастващия да анализира абстрактни идеи, да
търси грешки и логически противоречия в съжденията. Без високо равнище на развитие на интелекта би
бил невъзможен характерния за тази възраст интерес към абстрактни философски, религиозни,
политически и др. проблеми. Подрастващите разсъждават за идеалите, за бъдещето, понякога създават
собствени теории, придобиват нови, по-дълбоки и обобщени възгледи за света. Тясно свързан с
интелектуалното развитие е започващият в този период процес на формиране на основите на мирогледа.
Подрастващият придобива логиката на мислене на възрастния, протича по-нататъшна
интелектуализация на възприятието и паметта.
Развиват се различните форми на речта, в това число писмената.
С общото интелектуално развитие е свързано и развитието на въображението. Близостта на
въображението до теоретичното мислене дава импулс на творчеството - подрастващите могат да
започнат да пишат стихове, да се занимават сериозно с различни видове конструиране и др. Не всички
подрастващи се стремят към достигане на обективни творчески резултати, но всички използват
възможностите на своето творческо въображение, получавайки удовлетворение от самия процес на
фантазиране.
В този период последователно се появяват две особени форми на самосъзнание – чувство за
зрялост и „Аз-концепция”.
Когато се говори, че детето пораства, се има в предвид формирането на неговата готовност за
живота в обществото на възрастните, като равноправен участник в него. Естествено подрастващия все
още е далеч от възрастните във физически, психически и социален план. Той като цяло не може да се
включи в живота на възрастните, но се стреми към него и претендира за равни права с възрастните.
Новата позиция се проявява в различни сфери и най-вече в начина на обличане и маниерите.
Външният вид на подрастващия често е източник на постоянни недоразумения и дори конфликт
в семейството. Младежката мода не устройва родителите като цена на вещите, така необходими на
тяхното дете. Подрастващият се счита за уникална личност и в същото време се стреми по нищо да не
се различава от връстниците си. Желанието да се слее с групата, по нищо да не се различава,
отговарящо на потребността от емоционална безопасност се разглежда от психолозите като механизъм
за психологическа защита и се нарича „социална мимикрия”.
Подражанието на възрастните не се ограничава с маниерите и облеклото, то става и по линия на
развлеченията и романтичните отношения. Независимо от съдържанието на тези отношения се копира
„формата на възрастните” – среща, пътуване извън града, дискотека и т.н.
Едновременно с външната, обективна проява на възрастта възниква и чувство за зрялост –
отношение на подрастващия към себе си като към възрастен, усещане и осъзнаване на себе си в някаква
степен като възрастен човек. Чувството за зрялост е свързано с етичните норми на поведение, които
децата изграждат в този период. Появява се „морален кодекс”, предписващ на подрастващите точен
стил на поведение в отношенията с връстниците.
Формира се „Аз-концепцията”, която представлява система от вътрешно съгласувани представи
за себе си и Аз-образи.
Аз-образите, които създава подрастващия в своето съзнание, са разнообразни и отразяват
богатството на неговия живот. Физическото „Аз”, т. е. представите за собствената външна
привлекателност, представата за собствения ум, способности в различни области, сила на характера,
общителност, доброта и други качества, се съединяват и образуват голям пласт от Аз-концепцията, т.
нар. „реално Аз”.
Познанието за себе си, за своите различни качества, води до формиране на когнитивния
(познавателния) компонент на Аз-концепцията. С него са свързани още два компонента – оценъчен и
поведенчески. За подрастващия е важно да знае не само какъв е в действителност, но и доколко са
значими неговите индивидуални особености. Оценката на собствените качества зависи от системата на
ценностите, която е изградена основно на влиянието на семейството и връстниците.
Освен реалното Аз, Аз-концепцията включва в себе си и „идеалното Аз”. При високо равнище на
претенциите и недостатъчно осъзнаване на собствените възможности идеалното Аз може много силно
да се различава от реалното. В този случай преживявания от подрастващия разрив между идеалния
образ и действителното положение, води до неувереност в себе си, което външно може да се прояви под
формата на обидчивост, инат и агресивност. Когато идеалният образ е достижим, той подбужда към
самовъзпитание, подрастващият не само мечтае за това, какъв ще бъде в близкото бъдеще, но и се
стреми да развие в себе си желаните качества.
23
 ГОРНА УЧИЛИЩНА ВЪЗРАСТ (ОТ 15-16 ДО 18 ГОДИНИ)

В този възрастов период се засилва значението на собствените ценности, въпреки че децата все
още са твърде податливи на влияние. Във връзка с развитието на самосъзнанието се усложнява
отношението към себе си.
В девети клас нараства тревожността, свързана със самооценката. Децата често възприемат
относително неутралните ситуации като съдържащи заплаха за тяхната представа за себе си и
преживяват страх и вълнение.
Притъпява се остротата на възприемането на връстниците. По-голям интерес предизвикват
възрастните, чийто опит и знания помагат за ориентация по въпроси, свързани с бъдещия живот.
Бъдещият живот интересува юношите от гледна точка на професионалното развитие, те често излагат
своите представи за системата на обществените отношения и за това как се вписва в нея човек.
Търсенето на смисъл в живота, на своето място в този свят може да се превърне в особено преживяване.
Възникват нови потребности от интелектуален и социален порядък, удовлетворението на които ще бъде
възможно само в бъдещето, понякога възникват вътрешни конфликти и трудности в отношенията с
околните.
Не при всички юноши този период се оказва напрегнат. Някои от тях плавно и постепенно се
предвижват към преломния момент в своя живот, а след това относително лесно се включват в новата
система на отношенията. За тях не са характерни романтични пориви, които обичайно се асоциират с
юношеството, те се радват на спокойствие и подреденост на живота. Повече се интересуват от
общоприетите ценности, ориентират се в голяма степен към оценката на околните, опират се на
авторитетите, по правило имат добри отношения с родителите си и не създават проблеми в училище.
При такова благополучно протичане на горната училищна възраст съществуват и някои минуси в
личностното развитие. Децата са по-малко самостоятелни, по-пасивни, понякога по-повърхностни в
своята привързаност и увлечения.
Счита се, че търсенията и съмненията, характерни за юношеската възраст, водят до
пълноценното формиране на личността. Тези, които са преминали през тях, обикновено са доста
независими, творчески се отнасят към дейността, имат по-гъвкаво мислене, позволяващо им да вземат
самостоятелни решения в сложни ситуации отколкото тези, при които процесът на формиране на
личността е преминал по-леко.
Възниква особен интерес към общуването с възрастните, в горните класове тази тенденция се
засилва. При благоприятен стил на отношения в семейството след пубертета обикновено се
възстановяват емоционалните контакти с родителите на по-високо съзнателно равнище. Въпреки
стремежа си за самостоятелност, децата се нуждаят от жизнения опит и помощта на възрастните,
семейството става мястото, където те се чувстват най-спокойни и уверени. Юношите могат да се
отнасят с близките си възрастни като към идеали, в различните хора те могат да оценяват различни
качества, които да играят ролите на еталони в различни сфери – в областта на човешките отношения,
моралните норми, в различни видове дейност. Въпреки че отношенията с възрастните стават
доверителни, те съхраняват определена дистанция, тяхното съдържание е личностно значимо за децата,
но не съдържа интимна информация. При общуване с възрастните не е задължително да се достигне до
дълбоко саморазкриване и до чувство за реална психологическа близост. Мненията и ценностите, които
получават от възрастните се „филтрират”, подбират и проверяват в общуването с връстници.
Общуването с връстниците също е необходимо за формиране на самоопределението на юношата,
но то има и други функции. Общуването с приятелите остава интимно-личностна изповед, то
приобщава към собствения вътрешен свят - чувства, мисли, интереси и увлечения. С най-добрия
приятел (приятелка) се обсъждат най-големите разочарования, преживяванията в момента, отношенията
с връстниците, с представителите на противоположния пол. Съдържанието на това общуване е реалния
живот, а не жизнените перспективи, предаваната информация е „секретна”. Общуването изисква
взаимно разбиране, вътрешна близост и отговорност, то се основава на отношението към приятеля като
към самия себе си, в него се разкрива собственото реално Аз, то поддържа самоприемането и
самоуважението.
Дружбата в юношеството е уникална, тя заема изключително място, но потребността от
интимност в този период е практически невъзможно да бъде наситена и е много трудно да бъде
удовлетворена. Емоционалната напрегнатост на дружбата се понижава при появата на любовта.

24
Юношеската любов включва в себе си дружбата, но в същото време предполага по-голяма степен на
интимност от дружбата. Може да се появи първата истинска любов.
Професионалното и личното самоопределяне са централно новообразувание в юношеството.
Тази нова вътрешна позиция включва осъзнаване на себе си като член на обществото, приемане на
собственото място в него. Самоопределянето е свързано с новото възприемане на времето –
съотношение на минало и бъдеще, възприемане на настоящето от гледна точка на бъдещето.
Устремеността към бъдещето влияе благоприятно върху формирането на личността само когато има
удовлетвореност от настоящето. Осъзнаването на времевата перспектива и построяването на жизнените
планове изисква увереност в себе си, в своите сили и възможности.
Формирането на личността включва в себе си формиране на относително устойчив образ на Аз-а,
т. е. цялостна представа за себе си. Аз-образът включва три компонента:
- познавателен - познаване на себе си, представа за собствените качества и свойства;
- емоционален - оценка на тези качества и свойства и свързаните с нея самоуважение, любов към
себе си и т. н.;
- поведенчески - практическо отношение към себе си.
Юношата иска да знае какъв е, колко струва, и на какво е способен.
Има два начина за самооценка: единия е да се съпостави равнището на собствените претенции с
постигнатите резултати, втория - социално сравнение, съпоставяне на мнението за себе си с околните.
Образите на собственото Аз са сложни и нееднозначни, те включват реалния Аз, (какъв виждам
себе си в настоящия момент), динамичния Аз (какъв се опитвам да стана), идеалния Аз (какъв съм
длъжен да стана, изхождайки от своите морални принципи), фантастичния Аз (какъв бих искал да бъда,
ако всичко беше възможно) и редица други Аз-образи.
Адекватността на самооценката се повишава с възрастта, липсата на съвпадение между реалния и
идеалния Аз е напълно естествено следствие от нарастването на самосъзнанието и е необходима
предпоставка за целенасочено самовъзпитание.
Изключително важна черта на личността е самоуважението, т. е. обобщената му оценка на
степента на приемане или неприемане на себе си като личност. Върху формиране на самоуважението
влияят много фактори – отношение на родителите, положение сред връстниците и др. Една от важните
потребности на юношите от горната училищна възраст е потребността от освобождаване от контрола и
опеката на родителите, учителите, възрастните изобщо, а също и от установените от тях правила и
порядки. Значително влияние върху личността на юношата оказва стилът на неговите взаимоотношения
с родителите, който само отчасти е обусловен от тяхното социално положение.

25
 МЛАДОСТ (ОТ 18 - 19 ДО 23 Г.)

Младостта е първия период от самостоятелния живот на възрастните. Отговорността за

собствената съдба и по-нататъшния живот определят спецификата на този възрастов етап. За някои хора
с младостта започва реализирането на жизнените планове, които са набелязани в юношеството и
протича проверка на тяхната правилност в жизнената практика. Много от младежите продължават да
търсят себе си в живота на възрастните, опитвайки се да решат проблема за самоопределянето по пътя
на пробата и грешката. Независимо от това, че жизнения свят и съответстващите му мирогледни
нагласи са формирани в предходния възрастов етап, много от нещата все още се уточняват и
окончателно се осъзнават, понякога чрез мъчително търсене. Окончателното самоопределяне, което
позволява да утвърдиш себе си в живота, е централно новообразувание на младостта.
За младостта са характерни два основни варианта на жизненият път: обучение в университет и
търсене на работа.
Бягството от обществото е още един вариант за организация на живота. Независимо от това дали
младия човек учи или работи, той може да избере този път - бягство в наркотици, религиозни секти,
нарцистично „потъване” в себе си и т. н. Ако подобен стремеж стане преобладаващ работата и ученето
се прекратяват.
Важно новообразувание в младостта е достигането до социална зрялост:
- решаване на социални задачи (придобиване на професия, на определен социален статус,
създаване на семейство);
- възможност да се изпълняват социални задължения;
- поемане на отговорност за собствения живот, решение и стъпки.
При някои млади хора в този период възниква феноменът на „розовите очила” (представата за
жизнените ситуации е по-добра, отколкото в действителност).
За решаването на проблема на социалната зрялост е необходимо да се реши проблема за
личностното самоопределяне (потребност от формиране на определена смислова система за света и за
самия себе си, намиране на отговор на въпроса за смисъла на собственото съществуване).
Криза на младежката възраст (между 17 и 22 години). Важни въпроси, които младежите си
поставят в този стадий от развитието са: „Кой съм аз?“, „Какво искам?“, „Какво мога?“. Тези въпроси
все още не са намерили отговор, тъй като младежите се учат да приемат себе си и да носят отговорност
за своите избори и решения. В тази ситуация „силата на емоциите“ ускорява и засилва процеса на
развитие. Липсата на достатъчен жизнен опит и упоритата съпротива срещу реалността води до
възникване на дефицит на „чувството за реалност“. Този дефицит води до това, че всяко становище е
безапелационно и всеки компромис се отхвърля, което кара младите хора да прибързват в мненията,
поведението и решенията си.
Същността на прехода към зрелостта е постепенното оттегляне от семейството и търсенето на
себе си, поради което кризата се нарича „отделяне (откъсване) от родителските корени“. Това е време, в
което младият човек иска еднакво и активно де се докаже в различни сфери на живота: мироглед и
идеали, перспективи за развитие, сексуален живот и бъдеща професионална дейност. В резултат се
появява чувството, че „реалният живот“ е извън границите на семейството, училището и университета,
възниква желание за напускане на „родителското гнездо“ и започва процес на „разкъсване на
емоционалните връзки с дома и семейството“.
Бягството от кризата в тази възраст, стремежа да се възстанови безопасността и комфорта,
пасивното приемане на семейните традиции или присъединяването към силен човек (например чрез
встъпване в брак), само задържат развитието. Младите хора, които приемат кризата, т.е. не избягват
въпросите: „Кой съм аз?“, „Кака да реализирам мечтите си?“, „Какъв път да избера?“, „На къде вървя?“,
„Кой може да ми помогне?“, „Как да постигна целите си?“, могат да станат по-силни и способни на
управляват живота си.
Особености на емоционалната сфера. Младостта е по-стабилен период. Възможно е
диференциране на собствените състояния и начините за тяхното изразяване. Съществува определена
криза, която се предшества от детски идеализъм, вяра в собственото могъщество, усещане на буйни
чувства и енергия. На младият човек му се струва, че е нужен на всички и че пред него са открити
всички врати и т. н.
Любов и семейство. Младостта често се нарича възраст на любовта. За нея е характерно
оптимално съчетание на психологически, физиологични, социални и други фактори, благоприятстващи
26
избора на спътник в живота и създаване на семейство. През този период повечето хора сключват първи
брак, това обикновено е възрастта на най-голяма полова активност, време в което организмът на жената
е най-добре приспособен към раждане на първото дете. Младите хора много лесно се запознават и
опознават другите, лесно се адаптират към условията на съвместния живот.
Създаването на семейство е особено важно за личностното развитие. Човек реализира много
значима за себе си и околните страна на своето предназначение, придобива нов обществен статус,
свързан с отговорността за продължение на рода и възпитание на бъдещото поколение, встъпва в нов
етап от своя живот. Едновременно той удовлетворява една от своите главни потребности (за много хора
– най-главната) в сферата на отношенията с другите хора. От това, как се подрежда семейния живот, до
голяма степен зависи общото развитие на човека – неговия душевен ръст, развитие на способностите и
т. н.
Особено голямо значение има раждането на децата. С появата на детето родителите са вече не
просто жена и мъж, те стават майка и баща. Създаденото от тях семейство придобива нови качества,
получава окончателна завършеност като най-важна институция за продължаване на човешкия род и
приемственост на поколенията. Променя се цялостната структура и подредба на семейния живот,
съпрузите придобиват нови отговорности, нови аспекти на отговорността един към други и нова обща
отговорност за съдбата на човека, на който са дали живот.
Изборът на спътник в живота и създаването на семейство са една от страните на социалната
ситуация на развитие в младостта. Съответстващите на тази страна дейности се явяват една от главните
страни на живота.
Независимо от сензитивността на младостта за създаване на семейство и всички съпътстващи за
дадената възраст благоприятни фактори, задачата за избор на спътник в живота много често не се
решава успешно. Много от семействата се развеждат още в млада възраст, голяма част от семействата
създадени в младостта, се разпадат в периода на зрелостта, а много независимо, от взаимната
неудовлетвореност на съпружеските отношения се съхраняват до края на живота.
Най-честата формулировка на причината за разтрогване на брака е „несъответствието в
характерите” - несбъднатата надежда за хармонични съпружески отношения, т.е. неуспешната заради
оказалите се непреодолими трудности съпружеска любов.
Същинските отношения между хората обикновено се основават на едно или друго сходство,
съзвучие на техните същностни връзки с околния свят. Любовта и привързаността най-често възникват
вследствие на това съзвучие. От друга страна, ако същинските връзки между двама души нямат взаимно
сходство, между тях много рядко има истински отношения в пълния смисъл на думата. Те са възможни
при това положение само като безусловна любов, характерна основно за родителите.
При безусловната родителска любов се наблюдава вариант на развитие на същностния мотив
вследствие на осъществяване на дейността, подбудена от мотива за грижа за потомството. Такова
развитие на същинската мотивация е възможно не само в отношенията на родителите и децата.
Раждането и отглеждането на децата изисква нови роли и задължения от страна на майката и
бащата. В периода на очакване на детето родителите обикновено си оказват емоционална поддръжка
един на друг. С раждането на детето рязко нарастват физическите и емоционални натоварвания на
младите родителите, свързани с нарушение на съня и привичния начин на живот, финансови разходи,
повишена напрегнатост и конфликти по повод разпределение на задълженията и съблюдаването на
определен режим. Майката е уморена, бащата се чувства отхвърлен и двамата изпитват ограничения на
собствената свобода.
Независимо от това, че някои грижи на родителите се оказват общи, бащата и майката могат да
демонстрират различни реакции по повод на появата на първото дете. Появата на първото дете е по-
скоро преход на семейството в ново състояние, отколкото криза на емоционалната поддръжка.

27
 ЗРЯЛОСТ – ПЪРВИ ПЕРИОД (ОТ 24 ДО 35 ГОДИНИ)

Това е период на активна професионална дейност. Основното новообразувание в този период е

достигането на личностна зрялост - развитие на себе си като личност до неопределено равнище
(самоусъвършенстване), то е адекватно изпълнение на своите социални роли и задължения, отговорност
за своите решения и постъпки.
Продължава търсенето на подходящ партньор и сключването на брак. Повечето хора сключват
брак в периода 19-28 години, а след това вероятността за брак значително намалява. Продължава
отглеждането на децата, родени в предходния възрастов период, може да се появи второ и трето дете.
Развитието на познавателните психични процеси в периода на ранната зрялост има
неравномерен, хетерохронен характер. Интелектуалното развитие на човека, достигнал до ранна
зрялост, протича в тясна взаимовръзка с формирането или трансформацията на неговата личност. С
прекратяването на развитието на психофизиологичните функции около 25-та година интелектуалното
развитие не престава, а продължава още дълги години.
Развитието на когнитивната сфера на човека в значителна степен има индивидуално обусловен
характер - възрастният човек е в състояние самостоятелно да контролира хода на своето интелектуално
развитие и да достига високо професионално майсторство и творчество. Много фактори оказват
влияние върху този процес, в частност степента на надареност на човека, равнището на неговата
образованост и вида на дейността.
В емоционалната сфера главният проблем, изискващ своето решаване в периода на ранната
зрялост, е достигането на идентичност и близост.
Близостта е основата на любовта. Любовта се базира на емоции като интерес, възбуждане и
удоволствие, и радост. Често любовта се съпровожда с чувство за ревност, което може да се изразява
чрез емоционален гняв, печал, злоба и т. н.
В периода на ранната зрялост човек преживява нов комплекс от емоции. Сред тях са: емоциите
на родителските отношения, в които са включени радост от общуването с детето, чувство на
привързаност и взаимно доверие, чувствителност към потребностите на детето, чувство на интерес към
детето и възхищение от него. Като цяло емоционалната сфера на човека в тази възраст е вече
формирана и стабилна.
Мотивационната сфера се характеризира с това, че човек е поставен пред необходимостта за
избор и решение на много проблеми, сред които най-важни са брака, раждането на децата и избора на
професионален път. Тези събития изискват от него да вземе особени решения, като по този начин се
поддържат, разширяват или стесняват по-рано изградените възгледи, сформират се нови мотиви за
неговото поведение.
Желанието за сключване на брак може да е обусловено от мотиви като: любов, духовна близост,
материална сметка, психологическо съответствие и морални съображения.
Най-значимите мотиви за избора на професия са практическите съображения, родителските
нагласи, желание за реализиране на точните способности, интерес към професията, нейната
престижност и ориентация към изградената система от ценности, която може да се промени с възрастта.
Около 30-та година протича смяна на романтично оцветените ценности с по-практични. На
първи план са външните фактори на мотивацията за труд под формата на работна заплата и материални
поощрения. Човек по-реално оценява своите възможности, коригира своите жизнени цели и равнището
на претенции.
Много представи за себе си, които формират Аз-концепцията в периода на зрелостта,
продължават да се обогатяват от опита на активна самопроява на личността като сексуален партньор,
съпруг, родител, професионалист и гражданин.
В съответствие с възприемането на собствените физически особености, осъзнаването на
психологическата възраст, професионалната ориентация и основните личностни и социални нагласи в
цялостната Аз-концепция се включват новообразувания, отразяващи равнището на зрялост на
личността.
В периода на ранната зрялост поведението на човека е свързано с усвояване на професионалната
дейност и самоусъвършенстването, създаването на собствено семейство, възпитание на децата,
провеждането в свободното време на дейностите за почивка, които позволяват да се реализира в живота
нереализирания потенциал на личността.

28
 Всяка сфера на човешката активност има специфичен характер на дейност и общуване: труд –
обществено полезна дейност, семейство – концентрация и разнообразни междуличностни отношения,
почивка – реализация на личностния потенциал.
Водещ фактор за развитие в периода на ранната зрялост е трудовата дейност, а главна задача на
възрастта е професионалното самоопределяне и грижата за семейството.
Криза на тридесетата година (между 28 и 32 години). Независимо от това, че човекът е
относително доволен от живота си, той започва да изпитва неудовлетвореност от себе си, задава си
въпроса какъв е и какъв иска да бъде, разбира, че е надценил някои неща в живота си, а други е
недооценил, появява се усещането, че живота се „разпада“. Правят се първите обобщения и се извършва
преоценка предишните ценности и избори (съпруг (а), кариера, жизнени цели), което понякога води до
смяна на професията, преразглеждане на отношенията с околните, развод и т.н. Самотният човек
започва да търси партньор, жената, която по-рано е била доволна от това да си стои вкъщи с децата се
стреми към кариера, бездетните родители искат да имат деца, в работата настъпват големи промени,
свързани основно със стремеж да се промени нещо, желание за професионален ръст и голям успех.
Появява се желание да се започне всичко отначало на 30 години, при което промените са съпроводени
със съмнения, несигурност и недоволство.
Лейтмотивът на тази криза е бягство. Човекът напуска работата, бяга от семейството, променя
професията си, заминава в друг град или държава. Той бяга от кризата, следователно от себе си, но не
става по-добре.
Задачата на тази криза е коригиране на жизнения план. Трябва да бъде направен нов избор или
да бъде анализиран и потвърден предишният. Необходимо е да се превърне мечтата в конкретни цели
или да се замени с нова. Вътрешните насоки (ориентири) трябва да се променят или задълбочат, да се
приемат онези части от "Аз-а", оставени без внимание през 20-те години, необходима е работа за
осъзнаване на собственото призвание и място в живота.
Кризата на 30-та година възниква в следствие на нереализирания жизнен план. Ако при това
протича „преоценка на ценностите” и „преоценка на собствената личност”, то жизнения план се е
оказал изцяло погрешен. В този случай развитието се „спъва” от семейството, професията, избрания
начин на живот, възможно е да се стесни реалното поле от „пропуснатите от човека възможности”
(макар и да не е задължително). Ако жизненият път е избран правилно, то привързаността към
определена дейност, определен начин на живот, определени ценности и ориентации не ограничават, а
обратно, развиват личността. При правилен избор на жизнения път останалите възможности в по-малка
степен отговарят на особеностите на човека и неговото личностно развитие.
Кризата на 30-та година често се нарича „криза на смисъла на живота”, тъй като с този период
обикновено са свързани търсенията на смисъла на съществуването. В същото време проблемът на
смисъла на живота възниква не само в разглеждания кризисен период, понякога кризата се появява в
началото на младостта или дори в юношеството. Често тази криза се появява и във втория период на
зрелостта.

29
 ЗРЯЛОСТ – ВТОРИ ПЕРИОД (ОТ 36 ДО 60 ГОДИНИ)

Една от основните особености на този период е крайният субективизъм на човека, преоценка на

собствената възраст. Това не означава, че няма изменения на физиологично или биологично равнище.
Измененията в организма водят до изменения в личностната сфера.
След 40-та година се отбелязва значително снижаване на характеристиките на
психофизическите функции. Това не се отразява на функционирането на когнитивната сфера на
човека, не се понижава неговата работоспособност, което му позволява да съхрани своята трудова и
творческа активност. Въпреки очакванията за понижаване на интелектуалното развитие, развитието на
отделни способности продължава през целия период на средната възраст. Това особено силно се отнася
за тези, които са свързани с трудовата дейност на човека и ежедневния му живот. Интензивността на
инволюцията на интелектуалните функции зависи от два фактора: надареност и образование, които се
противопоставят на стареенето и забавят инволюционните процеси. Особеностите на интелектуалното
развитие на човека и показателите на неговите интелектуални възможности в голяма степен зависят от
личностните особености на човека, неговите планове, жизнени нагласи и ценности. Главната особеност
на тази възраст може да бъде определена като достигане на състояние на мъдрост. През този период от
своя живот човекът по правило притежава обширни фактически и процедурни знания, умения да
оценява събитията, информация в по-широк контекст и способност да се справя с неопределеността.
Независимо от това, че в следствие на биологичните изменения, протичащи в организма в периода на
зрелостта, бързината и точността на обработката на информацията се понижават, способността за
ползване на информацията все още остава непроменена. Въпреки че когнитивните процеси протичат по-
бавно, ефективността на мисленето е по-висока, отколкото в младостта. Независимо от понижаването
на психофизичните функции тази възраст е вероятно един от най-продуктивните периоди в
творчеството на човека, особено ако неговата дейност е свързана с хуманитарни занятия.
Развитието на афективната сфера протича неравномерно. Дадената възраст може да бъде за
човека период на афект на неговия семеен живот, кариера или творчески способности, но той все по-
често започва да се замисля за това, че остарява и че времето отминава. Повечето хора, изпитващи
привързаност към някого, се чувстват по-щастливи от тези които нямат близък човек. Хората, които
имат семейства се чувстват по-удовлетворени от живота, от тези, които са сами, разведени или вдовци.
Трудът става най-важният източник на човешки чувства. Тези емоции, които играят обикновено много
голяма роля в живота и съществено влияят на общото емоционално състояние и настроение на човека са
свързани с протичането на неговата трудова дейност, нейния успех или неуспех. Този период от живота
има висок потенциал за развитие на стрес, който способства за развитие на много заболявания на
средната възраст, хората често изпитват депресия и чувство за самота.
Желанието на човека да действа незабавно и незабавно да получи резултат променя структурата
на неговата мотивация по отношение на удовлетворяване на обострящите се потребности. Сред тях
основни са: реализация на собствения творчески потенциал; необходимост да се предаде нещо на
следващото поколение; коригиране на дейността от гледна точка на възможна стагнация и пропуснати
възможности; грижа за съхранение на близките отношения с родителите и приятелите; подготовка за
спокоен и обезпечен живот в старческа възраст. В контекста на тези изменения протича осмисляне и
преоценка на живота като цяло; коригиране на изградената система от ценности в три свързани по
между си сфери: лична, семейна и професионална. Резките социални и жизнени промени, в която и да е
от тези сфери като ранно пенсиониране, съкращаване от работа, загуба на дете или съпруг, смяна на
местоживеенето и т. н. могат да предизвикат мотивационна криза, свързана с отслабване или отказ на
човека от водещия жизнен мотив, неговата смяна, а също да определят пътя на мотивационно развитие
на личността. Критична точка в мотивационната криза се оказва загубата на централния жизнен мотив,
смисъла на живота, и образуването н т. нар. екзистенциален мотивационен вакуум, за чието
преодоляване спомагат потребностите от самоуважение и реализация на човека.
Аз-концепцията на личността, обогатяваща се с нови Аз-образи, взема под внимание
постоянно променящите се ситуационни отношения и вариации в самооценката и детерминира всички
взаимодействия. Аз-концепцията на зрелия възрастен се развива в резултат на възникване на голям брой
частни Аз-концепции и в процеса на генериране на концептуалното ядро на личността. Същността на
Аз-концепцията не е самоактуализация на човека с всички достъпни средства, а самоактуализация в
границите на нравствените правила и по-значимите от ситуационните личностни ценности.

30
 За самооценката е характерна тенденция към засилване на когнитивния компонент. Осъзнатото,
премерено, реалистично отношение към себе си води до това, че знанието за себе си започва да
регулира и да води след себе си емоции адресирани към собствения „Аз”. Количеството на частните
самооценки намалява, самооценката придобива обобщен характер и в различни ситуации се проявява
като „проекция” на тази обща самооценка, т.е. като нейна ситуативна вариация.
Аз-образът на динамично и хармонично развиващата се личност в тази възраст се преобразува в
Аз-образ, преимуществено свързан с обезпечаване на развитието на другите хора (деца, ученици, млади
служители и т. н.). Във връзка със смяната на ролите за много хора е свойствена „стратегия за
самоизтъкване” и „самопрезентация”, която оказва влияние върху „социалния аспект” на Аз-образа. У
самоактуализиращата се личност се развива афективна Аз-концепция, а за граничните състояния на
характера „дифузна самоидентичност” или разцепено самосъзнание.
Водещата дейност за човека остава трудът. В тази възраст повечето хора натрупват достатъчно
голям опит в избраната професионална дейност, който позволява а компенсиране на настъпващите
възрастови изменения в организма.
Отношенията със съпрузите в тази възраст по правило се изясняват и стабилизират, а на преден
план излизат проблеми за помощта: от една страна, встъпващите в самостоятелния живот деца, а от
друга – старите родители.
По-голямата част от свободното от основната работа време повечето хора използват за
допълнителна работа и обезпечаване на децата, самореализацията в свободното време е характерно за
по-малка част от хората.
Кризата на четиридесетата година често се описва като „криза на средната възраст“ (между
40 и 45 години). Това е време на адаптиране към разбирането, че човекът вече не е млад, че бъдещето
не носи безгранични възможности, човек за пръв път осъзнава, че няма да живее вечно. Ако на 20 и 30
години човек е изпълнен с надежди, то на 40 години настъпва времето за изпълнение на обещанията.
Той се оказва пред „пропастта“, което разделя представата за себе си на 20 години и реалността на
живота, която усеща на 40 години. Настъпва „освобождаване“ от илюзиите, осъзнаване на това, че
времето изтича. За да стесните празнината между мечтите и реалността човекът е изправен пред
необходимостта да преразгледа своите планове и замисли и да ги съотнесе с оставящото му време. В
този период човекът енергично търси истината за себе си, за да види света в правилна перспектива.
Психически този стадий се характеризира със съмнения, отсъствието на ориентири и склонност към
вземането на илюзорни решения, при което могат да настъпят кратки мигове на усещане за щастие.
Тези години означават борба с празнотата: на човек му се струва, че е загубил почва под краката си и
все още не е намерил нова. Често хората на тази възраст са обхванати от паника, страхове и депресия, те
определят състоянието си като „живот в състояние на неопределеност“. Това е време, когато пред
човека се поставя проблеми, свързани със смисъла на живота, период, наречен криза на ценностите или
преход към нова доминанта на ценностите.
Източниците на кризата на средната възраст са в ограничеността на жизнената перспективата,
когато младите хора предполагат, че ще живеят средно до 70-80 години и поставят границата на
самореализацията си между 30 и 40 години.
В зрелия период на живота има 3 най-общи кризи:
1. Криза на нереализираността – човекът не е осъществил това, което е набелязал в младостта
си или не е дооценил своите успехи и постижения.
2. Криза на опустошеността – всичко, което човекът е набелязал е постигнато, или целите, към
които се е стремил губят своята актуалност и значимост, престават да са желани, той няма
привличащи го конкретни цели в бъдещето, доминиращо е виждането, че вече си е „изпял
песента“.
3. Криза на безперспективността - липсата на бъдеще в картината на живота; картина на
безнадеждна стагнация, гарантирана скука, човек не вижда начини за развитие или
самореализация.
Успешното разрешаване на кризата на средната възраст
Успешното разрешаване на кризата на средна възраст обикновено включва разработването на
нов Аз-образ, преосмисляне на жизнените цели, преформулирането им в по-реалистична и задържана
гледна точка, корекция във всички области на обичайно съществуване.
Криза на зрелостта (между 55 и 60 години). Този критичен период се характеризира като време
за равносметка, като не винаги удовлетворява човека, тъй като не всички негови желания и цели са
31
реализирани. Нагласата за бъдещето се променя радикално, хората в тази възраст разбират, че нямат
време за всичко, което биха искали да направят. Решаващ фактор в този етап от живота е
приближаващи се край или поне реалността за приближаващото пенсиониране.
Този период се описва като „време на вътрешен конфликт“, необходимо е да се промени
обичайния жизнен стереотип, да се създаде нов начин на живот. За човека в зряла възраст често е
труден прехода от максимална активност, към нейното постепенно ограничаване. Здравето започва да
се влошава, силите намаляват, възниква обективна необходимост да се отстъпи място на новото
поколение при субективно нежелание и вътрешна съпротива да се направи това, тъй като на 55-60
години човек често не се чувства стар.

32
 НАПРЕДНАЛА И СТАРЧЕСКА ВЪЗРАСТ (ОТ 61 ДО КРАЯ НА ЖИВОТА)

Главна особеност на тази възраст е процесът на стареене, съпровождан от определени възрастови

изменения, проявяващи се преди всичко в постепенно отслабване на дейността на организма. В
развитието на когнитивната сфера настъпват изменения. В процеса на стареене повечето сензорни
функции на човека значително се влошават. Интелектуалните функции, които зависят силно от
скоростта на изпълнение на операциите, се забавят.
Основа на паметта в третата възраст са логическите връзки, а тъй като логическата памет е тясно
свързана с мисленето, може да се предположи, че мисленето на старите хора е доста развито.
Третата възраст има своите положителни страни по отношение на развитието и трансформацията
на когнитивната сфера. Не при всички хора динамиката на когнитивната сфера има еднакъв характер, в
процеса на сформиране признаци на мъдростта. Динамиката на характеристиките на когнитивната
сфера зависи до голяма степен от субективни фактори и най-вече от особеностите на личността на
конкретния човек.
За този период са характерни специфични изменения в емоционалната сфера на човека:
неконтролируемо засилване на афективните реакции (силна нервна възбуда) със склонност към
безпричинна тъга и сълзливост. При повечето стари хора се появява тенденция към ексцентричност,
понижаване на деликатността, „потъване” в себе си и понижаване на способността за справяне със
сложни ситуации.
Старите мъже стават по-пасивни и проявяват черти на характера, свойствени за жените, в същото
време старите жени стават по-агресивни, практични и властни (това се дължи на промени в нивата на
половите хормони).
Отслабването на афективната сфера лишава човека от яркостта на новите впечатления, което
обяснява привързаността на старите хора към миналото и „властта на спомените”.
Възрастните изпитват по-малка тревога при мисълта за смъртта отколкото по-младите, те мислят
често за смъртта, но с поразително спокойствие, като се страхуват, че процеса на умиране ще бъде
продължителен и болезнен.
Пенсионирането променя положението и ролята на хората в обществото, оказвайки влияние
върху развитието на мотивационната сфера на възрастния човек. Във всяко десетилетие протича
корекция на целите, мотивите и потребностите. Човекът след 60-та година, който е физически здрав,
все още се движи от същите потребности, както и по-младите хора. Към тях се отнасят: потребност от
самореализация, създаване и предаване на наследство (духовно и /или материално) на следващите
поколения, активно участие в живота на обществото, усещане за полезност и значимост.
След 70-та година на преден план излиза друга потребност – поддържане на физическото здраве
на приемливо равнище. Интересът към колекциониране, музикални занимания, живопис, т.е. към
хобитата не отслабва.
Особено значение в този период придобиват семейните отношения, които дават усещане на
човека за защитеност и стабилност, позволяват му да се почувства по-стабилен, до голяма степен
определят радостта, тъгата и грижите на стария човек.
Аз-концепцията представлява сложно образувание, в което е „записана” информация за
множество Аз-образи, възникващи при човека в най-различни варианти на неговото самовъзприемане и
самопредстави. Това е избирателната памет на личността, отразяваща събитията по такъв начин, че да
не се нарушат основните личностни позиции.
Аз-концепцията в старостта се движи от стремежа да се интегрира собственото минало,
настояще и бъдеще, да се разберат връзките между събитията от собствения живот. Към условията,
които спомагат за ефективното интегриране на собствения живот се отнасят: успешно разрешаване на
нормативните кризи и конфликти, изработване на адекватни личностни свойства, умение да се извличат
полезни уроци от минали грешки, способност да се акумулира енергитичния потенциал на всички
преминати етапи.
Позитивната и дейностна Аз-концепция обезпечава продължаване на личностното развитие и
оптимистичен подход към живота, позволява да се задържи физическото стареене и да се внесе голяма
духовност и творчество в самоактуализацията на личността.
Най-важните фактори, определящи поведението на човека през този етап от живота са:
понижаване на психофизическите възможности, пол, тип личност, постепенно излизане от активния

33
социален живот, материално благосъстояние, загуба на близките хора и самота, осъзнаване на
приближаващия край на живота.
Физическият свят, с който старите хора си взаимодействат непосредствено, все повече се
стеснява. Степента на социална активност се понижава и се ограничава до семейното общуване и
общуването с близките. Голяма част от пенсионерите се оказват в самота и с ниски доходи, поради
което търсят възможности за продължаване на професионалната дейност.
В старческа възраст може рязко да нарасне интереса към религията като средство за приемане на
края на живота.
Не всички възрастни хора преживяват старостта тежко и нещастно, част от тях имат „щастлива
старост”. Много изграждат спокойно и търпимо отношение към живота и към случващото се около тях.
Ако това стане, живота на стария човек е изпълнен със спокойствие и умиротвореност. Способността за
такива възгледи зависи преди всичко от личните нагласи на човека. Водещ фактор за развитие на
продуктивното стареене е самоактуализацията на „Аз-а” и ориентацията към творческа дейност.
Могат да се разграничат 5 типа приспособяване на личността към старостта:
1. Конструктивно отношение. Конструктивен тип. – старите хора са уравновесени, имат
добро настроение, удовлетворени са от емоционалните контакти с околните. Те са умерено
критични към себе си и толерантни към другите. Не драматизират по повод на
пенсионирането, отнасят се оптимистично към живота, а смъртта приемат като естествено
събитие, което не предизвиква печал и страх. В миналото не са преживели твърде много
травми и сътресения, имат живи интереси, постоянни планове за бъдещето, уверено разчитат
на помощ от околните. Самооценката им е висока, те са адаптирани към стареенето, спокойни
са, обичат живота и установяват топли отношения с околните.
2. Отношение на зависимост. Зависим тип. – това са хора, които не разчитат на себе си, а на
помощта на околните, подчинени на някого, зависимо от съпруга или детето си, нямат високи
жизнени претенции, поради което с желание се пенсионират. Семейната среда им осигурява
усещане за безопасност, помага им за поддържането на вътрешна хармония и емоционално
равновесие.
3. Защитно отношение. Защитаващ се тип. – за хората от този тип са характерни
преувеличена емоционална сдържаност, определена праволинейност в постъпките и
навиците, стремеж към „самоосигуряване“ и нежелание да се приеме чужда помощ. Хората от
този тип трудно споделят своите проблеми и съмнения. Защитен механизъм против страха от
смъртта е активността „по принуда“. Те с голямо нежелание и само под натиска на околните
са склонни да напуснат трудовия живот.
4. Отношение на враждебност към околните. Агресивно-отбранителен тип. – тези хора са
агресивни, подозрителни, стремят се да прехвърлят на околните вината и отговорността за
собствените и неуспехи. Обикновено имат неадекватна представа за себе си. Недоверието и
подозрителността ги карат да се затварят в себе си, да избягват контактите с околните.
Техният живот често е съпроводен от многобройни стресове и неуспехи. Те мислят с
отчаяние за прогресиращата загуба на сили, враждебни са към младите хора, понякога
пренасят това отношение към целия „нов, чужд свят“. За тях е характерен силен страх от
смъртта.
5. Отношение на враждебност към самия себе си. Самообвиняващ се тип. – хората от този тип
са пасивни, не се бунтуват срещу старостта, безропотно приемат всичко, което им изпраща
съдбата, избягват спомените, защото в живота им е имало много неуспехи и трудности.
Невъзможността да се удовлетвори потребността от любов е причина за депресия, претенции
към себе си и печал, чувство за самота и ненужност. Собственото стареене се разглежда
достатъчно реалистично, смъртта се приема като освобождение от страданията.

34